h1

Метеорологични условия

March 3, 2008

Втори ден ни брули ураганен вятър, което не ни пречи да си изкарваме добре. Имам си три мартенички на ръката и една закачена на блузата. Съквартирантите ми и те си имат по една и много се зарадваха като им ги вързах. Две усукани връвчици и цялата сила на традицията, която ми е все тъй любима.

Сутринта се събудихме на тавана на Мечака, на някакви дюшеци, завити тримата с единственото му одеало и парното ни грееше. На Супер Сташо винаги му е много топло явно и спа гол. Мечака си има много голям и верен фен, който пък си имаше рожден ден.

Толкова на място беше всичко в обстановката: музичката, приглущената светлина от една лампа и няколко свещички, хората насядали по рошавото червено килимче или на синьото канапе. Според Димана приличаше на някакво коктейлно парти. И пиенето въпреки опасенията на Евгени май си стигна доста доволно.

Chillout партито го подгря Jamiroquai с един концерт от Верона, в адския дъжд и човекът си скача по сцената и си джапа в локвите. Singing in the rain. Домакинът май зарибява всички с тоя концерт, но и аз да бях и аз щях да зарибявам. Отделно че музиката беше строго ограничена и подбрана. Ток по тялото беше жестоко дискриминирана.

Братчеда ми стопли сърцето с въпроса си, как да стигне на стоп до Мюнхен. Има да хваща полет до Барселона във вторник заедно с две жени. Кой като него.

Karma police. Супер Сташо знае какво да си каже със шофьорите, особено ако са му колеги. Напомня ми за Кольо като ходихме до Мелник. Мен такива спътници идеално ме устройват, защото докато те си хортуват мога да си отзея на задната седалка в мисли за кроасана наречен мой крак. Ако си имаш тротинетка не боли толкова докато вървиш.

Последният участък беше едно поле и много добре се получи, че от там накъдето аз не знаех вече на къде да вървим, Супер Сташо знаеше. От време на време може да се използва супергероя по предназначение, въпреки че през голямата част от времето не знае точно в коя посока вървим.

Слънцето се показваше тук-таме през разкъсаните облаци. Директни автобуси нямаше и вървяхме до гарата във Wixhausen (по този начин написано, нищо не означава това име, обаче ако “x” се замени с “chs”, е вече друга работа), да си намерим някакъв алтернативен.
Драматично беше небето. Облаците добре бяха станали, нищо че не бяха розови. Не бях виждала толкова хора да пускат хвърчила. Радваха се на вятъра. Самолетите летяха ниско, ориентираха се към кацане на летището във Frankfurt и можехме да им прочетем надписите от долната страна, толкова близко бяха. Огрените от слънцето почти еднакви къщички на една малка уличка във Wixhausen на фона на тъмното синьо-сиво небе си бяха красива гледка.

Като стана дума за Мелник малко по-рано, някой с псевдоним penka ми е оставил коментар по темата. Имам някакви съмнения относно личността скрита зад него.

Честит ви национален празник. Тук няма как да го отпразнуваме, но в Karlsruhe имат някакви тържества. Нашите пък са на Шипка, както всяка година. И на мен ми се ходи на Шипка и до църквата със златните кубета и после в Крънското ханче… или пък в Търново.

Тук няма планина, само две големи реки. Има едни хълмове в далечината, по които януари месец дори имаше сняг. Някой път трябва да ида до там. Имахме си един съквартирант бразилец, той си замина и ми подари колелото си, сега ще си го изчистя и ще си обикалям с него града и околностите.

Почвам да мисля на немски и да си напиша най-накрая домашните, за да съм свободен човек.

h1

Студен(тски) Живот

December 13, 2007

08.12 Денят започва с смс от мама - поздрав за студентския празник. Не знам защо, но родителите ми много го тачат. Спомням си как като бяхме малки с Димана, винаги си правеха някакви събирания и като ги питахме, защо празнуваме след като няма студенти сред нас, те мъдро ни отговаряха, че те са бивши студенти, а ние бъдещи и трябва да се празнува. Не може иначе. Търсеха си повод хората.
Много сме знаели тогава какво е студент и защо хората стават студенти и такива неща. И днес не ми е много ясно де. Според Ивайло Монев, един от изтъкнатите, многоуважавани философи на постмодернизма, не си студент, ако нямаш взет изпит. Ето защо той тази година обяви бойкот на празника и се отдаде на размишления и игра на шах, в жилището си във Фрайбург. Причината, изтъкната от него не бе приета с особено доверие от страна на челеновете на неговото обкръжение, тъй като при предварителните планове за организация на поредния симпозиум на утайките в Германия, той взе дейно участие. Но както опита учи, много често се случва точно най-ентусиазираните се отказват в последния момент от начинанието. Дори има регистрирани случаи, в които въпросните най-ентусиазирани лица да извикат на мероприятието 5 човека, а сами те да не дойдат. Аномалии всякакви.:)
Почти съм сигурна, че нашият приятел Ивайло ще вземе не един изпит в края на този семестър, но тогава почти със сигурност ще погледне на нещата от коренно различен ъгъл и тогава дефиницията за студент ще се измени, например, на човек, който поне веднъж е късан на изпит. Поне по-правдоподобно оправдание да беше измислил, да речем че са те отвлекли извънземните или че съседката ти е бременна и ще ражда всеки момент и трябва да асистираш. Варианти бол. Не знам дали е честно да нареждам само Ивайло, че се отказа в последния момент… с други думи напрай са… но ще стане много тромаво да обяснявам кой за какво не дошъл и от сорта лични драми… Като компенсация, Ивайлчо, ти давам правата да прочетеш поста и после да украсиш историята както ти душа иска. Липсват ми вицовете ти:) Честно.

Първо, за протокола, това беше третия поред симпозиум и той се проведе в Карлсруе. Домакините: Димана и Мечо
Гостуващи: Нина, Деница и Цачистия

Имаше и други съществени образи, които взеха къде дейно, къде не толкова участие в празника, но тях ще ги въведем постепенно в хода на повествованието.
Продължавам си от там, че е 08.12, при всички положение преди обяд. Кратък, но съдържателен разговор с Нина, от който става ясно, че са излезли от Вюрцбург, но не намират никой, който да ги качи на юг. От там произлезе плана да дойдат възможно най близо до Франкфурт, от където аз мога да е присъединя към тях и да продължим заедно.
След не много време последва втори разговор: намерили са си превоз до където трябва и то някъв български тираджия в посока Холандия.
И понеже много трудно така да си представи човек, за какво говоря, прилагам и една карта на местността, където се развива действието, на която освен всичко друго са отбелязани и местата на последните симпозиуми. Следващия се очаква да е при мен в Майнц, през Новата 2008ма година. Ама как хубаво се събира всичко, ей!


View Larger Map

За съжаление няма кадри от паметната ни среща на немската бензиностанция, но беше голяма радост. Чакаме, изпробваме различни стратегии за стопиране ( не мисля, че имам нужда да споменавам, че се придвижваме предимно на стоп). Втори тираджия, този път турчин, но също отиващ към Холандия. Как ни зове тази Холандия… ама няма, ние искаме в Карлсруе! Та той не ни закара много надалеч, оставя ни на Франкфуртското летище, покрай което минава магистралата.
Дотук добре, но трябва да стигнем до една друга бензиностанция южно от Дармщадт. За мен това никакъв проблем не е, защото си пътувам безплатно, в тази провинция, но трябва да видим как Нина и Цачистия да минат най-икономично. Правим следната сметка: от летището до гарата във Франкфурт са 2 спирки, ще ги минават без билет, това е ясно. После от Франкфурт трябва да хванем влака за Хайделберг и да слезем в едно село след Дармщадт. Там са повече спирки, пък и влака го проверяват. Тъй че билета не им мърда.
Следва обаче гредата, че трамваят с който идваме от летището пристига на гарата със закъснение и влакът, който трябва да хванем тръгва след… ами точно сега тръгва…
Няма време за билети, следващия е след един час, а вече и без това е достатъчно късно. Питам някакви от Deutsche Bahn може ли да вземем билети във влака. Те викат: “Може” и хайде скок във влака. Стигаме Дармщадт, контрола така и не минава. Влакът има престой няколко минути. Слизаме, заставаме пред един автомат за билети, чудим се, качваме се пак във влака. Кви билети, с нас е Конституцията на Народна република Китай… (Не знам защо бяхме решили, че носи късмет. Това не е някаква метафора, Нина трябваше да я чете и си я носеше със себе си, не че прочете нещо, ама нали да симулира дейност.:))
Как да е оставаха ни още две спирки и мина няква лелка контрольорка.
Искаме два билета.
Билети? Документи за самоличност!

Нина подава лична карта, Цачо не остава по-назад.
Лелката почва да се звери нещо, а ние я питаме колко струва билета. Тя ни отговаря намусено, че ще получим сметка по пощата за глоба. Ние и казваме, че нямаме намерение да плащаме и издърпвам на Нина картата от ръката на лелката.
При това положение да слизаме когато влака спре.
Тъй де, свалиха ни от влака, една спирка преди крайната цел в някакво село на сред нищото, но никой не изглежда особено нещастен от факта. По някакво щастливо стечение на обстоятелствата пред гарата чака автобус и по още някакво стечение на обстоятелствата знам, че точно той ни трябва. Тоз път билетчета, а у.
И след не знам колко време се вече на заветната бензиностанция.
Връзката с Димана и Мечо е почти непрекъсната. Час по час ни звънят да питат за развитието на нещата при нас. Добре че разговорите са за без пари.
Както се вижда, станало е доста късно и то не само за снимки, но и по принцип. Малко се отчайваме от време на време, студено е. Но пристигаме благополучно. На Нина и Цачо им се събират около 10 часа по немските пътища. На мен малко по-малко конкретно за този ден…

Замъкът на Карл Вилхелм

За съжаление няма снимка на улицата с проститутките в Карлсруе. Знам, че сме далеч от Холандия, но и те си имат такава улица пък. Както се оказа по-късно имат си и порноактьори…

А това е жената с големите уши. Някъде в центъра бяха направили такива пана със силуети на герои от приказки. Хензел и Гретел и Седемте джуджета ги разпознахме, обаче тая гъска каква е, си остана загадка.

По стара симпозиумска традиция, участниците в симпозиума пазаруват и готвят заедно. Следва хапване и пийване, придружено от спомени за отминалите времена и различни по вид развлечения и занимания по интереси. В случая на дневен ред беше едно българско парти, тъй като Карлсруе се слави с високата си концентрация на на български студенти. За да подкрепят каузата бяха дошли и двама Мечови колеги - Тома и Якоб. Тома е някво малко генийче явно, защото е на 17 години и е в университет… не знам как ги учат във Франция, че толкова рано да ходят в университета. Никой не успя да ми обясни защо е така… но пък и аз не се интересувах толкова. За Якоб обаче, ще се носят истории усещам. Българската ракия не му прости, още повече пък и смесена с бира. Въпреки че отначало даваше признаци на живот и си подивя на воля, след като седна на едно диванче отзя много сериозно. Гаврата с труп не му се размина… както и последвалата спасителна акция от страна на Мечо, Емо и Тома.
Решихме към 5 сутринта да си се прибираме по къщята, но Якоб все така си стоеше вцепенен на диванчето. Мечо подхвана да го води в тоалетната, след което го изнесоха навън и няколко човека се опитаха да установят контакт с него, но той не реагираше особено. Тома набра някакъв номер и след няколко минутно мърморене нещо на френски ни сподели:
Извиках един приятел, той е порно актьор.
?!? За какво ни е порно актьор…
Ами да го носи, щото е силен.

Виж ти какво приложение можели да имат порно актьорите…
Мъкнаха го Якоб в продължение на около 100-200 метра и го подпираха на почти всяка спряна кола. При опита им да го пльоснат върху капака на един Мерцедес, Тома запротестира.
Nee, man, das ist aber doch ein Mercedes!

За късмет следващата спряна кола не беше нищо особено скъпо, така че получиха разрешение. Та там някъде се отказаха да го мъкнат, ами си му извикаха линейка, да си го прибере и да си го третират както те си знаят. Първо обаче дойде полицейска кола, явно да провери дали сигнала ни за помощ не е фалшив, но и линейката не закъсня.
И точно в момента, в който Якоб вече си пътуваш към болницата, пристигна порно актьорът, явно доста надъхан да помага и малко разочарован, че някой вече е свършил неговата задача.
И се запъти човекът към колелото си да се прибира вкъщи, обаче колелото го няма. Някой го цапцарапнал, докато той отивал към мисията си. Лоша ирония на съдбата. Да идеш някъде да помагаш, дето по принцип никаква работа нямаш и да ти задигнат колелото…
Колкото до нас, към 6 налягахме да спим и не станахме преди ранния следобяд да поемем дългия път към дома.
Сравнително добре си се движихме… към 5-6 следобяд ни оставиха пак на летището на Франкфурт и почнахме да разпитваме с Нина хората дали пък някой случайно не отива към Вюрцбург, но уви след близо 2 часа обикаляне не се намери никой за тази посока. Само едно момиче, което се оказа, че ме познава пътуваше за Дийбург и Нина и Цачо се натовариха в тая кола и бързаха да хванат от там някакъв влак, за който се разбра, че пътува на където те искат и за когото получихме информация от Мечката след справката му в Интернет.
Половин час по-късно аз съм си вкъщи вече, невероятни изтощена, но поне къпана и телефонът ми звъни. Нина. Нямало такъв влак и ще спят в Дийбург.
Мисля, че вече е ставало дума за това китно селце, където прекарах около година от живота си и където в момента живее Потъра и повечето от хората, които живяха там и миналата година + някои нови попълнения и - някои отстъпници като мен например. Предусещам забавно изкарване на неделната вечер, затова не се поколебавам да си хвана влака за натам и след час влизам в една от кухните на първия етаж в общежитието, където се пие бира и яде домашноприготвената лазаня на Делян. Втора поредна вечер с малко сън, интоксиканти от всякакъв вид и спане на пода. Поне е с Нина.:) Пяха ни песничката за бисквитеното чудовище (невъзпитаното чудовище) “C is for Cookie” и съм много горда, че разкрих една голяма (поне за мен) мистерия.
Нощ. Ден.
В 10 съм на лекция, затова още преди изгрев слънце се измъквам тихомълком да си хващам влака. Другите още спят и се сбогуват с мен в просъница. Очаквам Нина и Цачо да си се приберат без повече премеждия и седмицата да си тръгне по един скучен и нормален начин. За мен поне така се получиха нещата. Пристигнах навреме, отидох си на лекция, слушах някакви реферати, четох в библиотеката… Но не им било писано на Нина и Цачо да си идат така безславно.
Качили се те на влака за Ашафенбург и след като тоя влак си стигне дестинацията, трябва да се качат на влака за Вюрцбург. И понеже са си купили вчера вечерта билети, които не са употребени по никакъв начин, съвсем логично да си се качат с тях. Този път контролата минава преди следващата спирка и е на друго мнение за това дали билетите са валидни или не. Свалят ги от влака. Те обаче отиват на някакъв светофар и махат там на стоп. Качват ги някакви турци до Ашафенбург и от там вече си взимат влака за техния си град. Нина си стига на време за лекцията, за която толкова бързаше, обаче те пък вели че отменили лекцията. Що за хора са това…?!
Как да е Нина е по-надъхана от всякога като ми го разказва това, никакво отчаяние не долавям в думите й. Респект! Цачо обаче май няма да можем да го направим утайка. Не е за него този изпаднал начин на живот.:)
Сега си мисля какво да кажа в заключение. Исках да понапиша нещо и за другите два симпозиума, но от този във Фрайбург нямам достатъчно снимков материал все още, за да си подкрепя думите и ще изчакам Ивайло да ми прати още малко снимки. За тези тук - благодарности на Нина:)
До другата седмица в България.:)

h1

Корко е отворко

June 5, 2007

Ето какво си запазих от един разговор с Кори, който проведохме преди известно време, а поводът беше откровението му “аз отдавна правя секс със зеленчук”. Отдавна имах намерението да го публикувам, но не знам защо се разубедих тогава.
Деница: корко, защо правиш секс със заленчук?
Кори: щото мога?:)
Деница : ама хубаво ли е?
Кори : да
Кори : мии
Кори : :)
Кори: зависи от зеленчука, предполагам
Деница: аха
Деница: и с какъв е хубаво
Деница: с къв не толкова
Кори: ми например
Кори: с портокал е приятно, но кратко
Кори: защото бързо се разпада
Деница: тва зеленчук ли е?
Кори: е ся
Кори: да не бъдем дребнави
Деница: това е плод на овошка
Деница: примерно
Кори: и освежаващо
Деница: хаха
Кори: с добре изстудена диня е хубаво също
Кори: ох
Кори: защо ми задаваш такива въпроси
Кори: :)
Кори: брб да кендзъм
Деница: ми ти за кво си слагаш такива съобщения
Кори: еншулгдигунзибите
Деница: ако не за да ме провокираш
Деница: да ти задавам въпроси
Кори: :)
Кори: отчасти
Деница: кажи сега за останалия заразават
Деница: аз имам ябълки, банани, домати, краставици и лук в хладилника
Деница: мисля че бананите и красавиците е ясно
Кори: домата можеш да го захапеш
Кори: за да си тиха
Кори: и да не се нараниш нещо в пиковете на удоволствие
Кори: освен това
Кори: като го пръснеш
Кори: ще усетиш хладната течност по тялото си
Деница: хахаха
Кори: което си е стимулиращо
Кори: лука можеш да го ползваш за любовна игра
Кори: за да се разплачеш
Деница: колко пъти за една нощ
Кори: ми
Кори: а всички знаем, че сексът след (лична) драма е винаги качествен
Кори: колкото ти трябват
Кори: не знам
Кори: колкото лук имаш
Деница: ми малко
Кори: а върху ябълката можеш да седнеш
Деница: две глави май
Кори says: ама така че дръжката да ти влезе в дупето
Деница: ххахаа
Деница: ама тя е много малка
Кори: и отново имаш стимулант
Кори: и така
Деница: тая дръжка
Кори: именно
Кори: еми да
Деница: аз трябва клон да си откърша
Кори: :)
Кори: само колкото да се почешеш
Деница: хахаа
Кори: за да се концентрираш върху краставиците и доматите
Кори: ако имаш някоя по-голяма краставица, можеш да си я издялкаш
Кори: и клиторогъделичквач да си направиш
Деница: направо в купа със салата да седна
Кори: еми
Кори: варианти бол
Кори: милион и едно желания
Кори: :)
Деница: милион и един подаръци
Деница: а от колко време го правиш секса със зеленчук
Кори: ми
Кори: :)
Кори: известно
Деница: корко защо се гавриш със храната
Кори: тя се гаври с мен!
Деница: банановите и ягодовите презервативи не са ли достатъчно унижение за горките зеленчуци
Деница: а чел ли си “приключенията на лукчо”
Кори: да
Деница: и кой според теб е най-секси
Кори: не мога да отговарям на такива въпроси
Деница: ама иначе правиш секс със зеленчуци
Кори: различно е
Кори: те нямат имена
Деница: ти само ги употребяваш
Кори: да
Кори: те са инструменти в моя дяволски план
Кори: освен това като си изгубят девствеността не са ми интересни
Деница: ами как ще са ти
Деница: като ти ги обезобразяваш
Кори: не винаги
Кори: само когато съм имал тежък ден

h1

Зле Power

February 13, 2007

След няколко часа задълбочено ровене из снимките на Пора и внимателна селекция, подбрах няколко муцунки, които мисля, че си заслужава да се видят. Интересното в случая е, че принадлежат на едни и същи човек, но в това няма нищо странно като се има предвид, кой е той.

Разбира се това е само една малка част от това, което може да се види от Павката и повярвайте изборът хич не беше лесен. Достоверността и неподправеността на кадрите е гарантирана - така че вярвайте на това, което виждате.
Добре, че накрая се е намерил някой, който да го върже, нашето пластелинено човече.

h1

Pro/contra Gummibärchen

February 12, 2007

След редица неуспешни опити да се преборя с математиката, и безкрайно объркана от числата и формулите, които ми минаха пред очите и благодарение на един късен разговор вчера по същото никое време, аз се вдъхнових да създам едно творение, което условно ще наречем Erörterung (за незапознатите това е нещо, в което първо разглеждаш положителните, после отрицателните аспекти на някакъв въпрос “За/против гумените мечета” например, и после консеквентно погледнато казваш до какъв извод си стигнал). Работното заглавие ще е Tatsachen über Deutschland по името на една книга, която можеш да си задигнеш от немското посолство, за да се образоваш малко, ако проявяваш интерес. Който много се зариби може още утре да иде и да си вземе най-новото издание, но си мисля, че моя съкратен и многократно по-полезен и интересен вариант трябва да стигне…
За какво става дума? Питат ме разни хора какво е да видиш необятната Страна на шницела отвътре. И както обикновено на такъв вид въпроси не може да се даде еднозначен отговор, обикновено се казва “Ми стаа”. Но аз сега се сетих за някои неща, които ми харесват и за други, за които не може да се каже същото. Но нищо от това като че ли не ни го казваха в училище. Вероятно и те не са знаели милите.

- Така и не можах да разбера защо им е толкова трудно да си имат нормални домати, ами само такива, с които можеш да си строшиш зъбите и защо зелките и краставиците замръзват в хладилника на втория третия ден, а марулите се разпадат още по пътя от магазина до вкъщи. Нямат си хубави зеленчуци и им съчувствам, че едва ли някога, ще опитат истински домати като от на баба градината, отгледани с любов и събирали всички лъчи на слънцето… Много се отнесох, но ако само знаете какво са за мен доматчетата, ще ви стане ясно защо говоря така. За сметка на това млякото можеш да си го държиш на стайна температура поне една-две седмици и нищо, ама нищо няма да му стане, ще си стои бяло и течно… И хляб нямат нормален… Алкохола им е скъп… как са оцелелни до сега да се чуди човек.
- БДЖ vs. Deutsche Bahn. БДЖ. Може влаците да са стари, мръсни,да се влачат като народна песен от влашко и да пристигат с по 40 минути закъснение, ако въобще пристигнат, но поне можеш да поспиш в тях и да простееш колкото ти душа иска. В немските влакове може да е спокойно, но първо не са им удобни седалките за спане и второ ме дрaзни начина, по-който са им измислени връзките, който макар и логичен си е голямо пропиляване на време. За какво си говорим всъщност: Тръгвам аз със влака от Dieburg (там където живея) и сменям влак в малко по-големия Darmstadt, за да се кача на влак, който отива във Frankfurt. Но да не си помислите, че това ми е крайната дестинация. Аз трябва да ида до някой голям град в съседната провинция и във Frankfurt просто сменям влака отново. Или схемата е малко градче( респективно село) - по-голям град - още по-голям град (евентуално столица на провинцията) - голям град в съседна провинция и т.н. Така за да стигне човек от Dieburg до Frankfurt, които са на 30-40 километра един от друг му трябват около 2 часа.И понеже дори немските влакове закъсняват е напълно възможно някой път да си изтървеш свръзката и да чакаш един час за следващата от където ти се обърква цялото разписание. Друго си е да се качиш в Бургас да речем и да дремеш до София или пък да правиш прекачване в любимото на няколко поколения Тууу (”Моля пътницити да са маат от коловоза. Влакът идва!”). А да и на гарите в Германия не може да се спи. Затварят ги в един и половина и ги отварят отново е 4:30, а са сравнително приятно място за прекарване на нощта, ама в 1 и нещо гонят от там.:(
- Признавам си, че няколко пъти се загубих и в Darmstadt и в Dieburg, но не са ги измислили добре. Тръгваш по една улица и излизаш пак на същото място от където си тръгнал, щото си се въртял в кръг. За сметка на това много обичам да се разхождам в горичката до нас… чувствам се като в Стара Загора… пътечките образуват съвършени правоъгълници. Как са успели да го направят така в гората, а в града не са успели, не ми е ясно. Но това, че тревата изглежда така все едни някой я е сресал и подравнил с ножичка за нокти, не ми е представата за нещо напълно естествено. И няма планини:( Само на юг, но колкото по на север се отива, толкова по-никакъв става релефа. Че и едно нормално моренце си нямат… И не знам защо, ама синьото на небето не може да удоволетвори моята поетична душа…
- Пак да се върнем на темата за транспорта. Из не особено голям град като Darmstadt непрекъснато сноват тролеи, трамваи и автобуси и града може да се похвали с един добре развит градски транспорт, но за съжаление той ти е толкова удобен, че просто механично се качваш от едно превозно средство на друго без да видиш смисъл да разгледаш града или да походиш малко, особено ако си студент. А като туристическа дестинация градовете им са доста интересни и красиви. Да не си говорим, че така изчезва смисъл да се пътува на стоп. Да, знам, че идеята дори при такива условия не може да умре, ама като има сигурен и изгоден начин да стигна от точка А до точка Б, ми се убива желанието. Тъжно:(
- Немците си лягат с кокошките. Защо е така? Не знам. Може би вид дисциплина. Магазините, в по-голямата си част затварят в 8, в неделя и на празници изобщо не работят. Ако в събота си забравил да се запасиш с храна, в неделя можеш преспокойно да си умреш от глад. Когато пътувах за насам беше края на септември, а 03.09 им е национален празник на немците - Съединението, падането на Берлинската стена… такива неща и аз с цялата си наивност очаквах на този ден фойерверки, това-онова, балони, пуканки… Няма. Всеки уважаващ себе си немец в 10 часа спи трети сън. Да спи.
Да не си говорим, че едно парти го организират по един месец. Няма такова: идвайте утре у нас и донесете някви бири. Организация, разпределение на бюджета и материалната база трябва да има!
- Не е необичайно да вървиш по улицата и да видиш някой, който си върви по-улицата и си мрънка нещо под носа. Няма страшно… много от тях са така - говорят си сами. Не знам до колко го възприемат за нормално, но очевидно ако не да не им пречи, поне не им прави впечатление. Местните така или иначе малко неща ги впечатляват.:)
А идеш ли на концерт с идеята да се разбиеш в някое пого - можеш да си останеш дълбоко разочарован. Всички местни зрители ще стоят мирно и ще се поклащат лекичко в такт с музиката. Бой няма да има, ранени и убити 0. Освен това, който не слушка, батковците от охраната го извеждат навън и после не знам какво го правят.
- Така наречените Penner-и (от pennen - спя, дремя) са една особена категория хора. Първо че са си чисти прошляци, безработни, но държавата им плаща като на социално слаби и тях това си ги удоволетворява и само седят на припек, ходат след минувачите да изпросят някоя друга стотинка, хапване, пийване или дрога… Квот дадеш, како! Жива и здрава да си! Ако минувача не знае немски, могат и на английски да си поискат, а в някои случаи и на френски. Приличат си на репатрирани немци, но това е по-скоро имидж, отколкото, че не могат да изглеждат спретнати, може и някакъв вид бунт да е. И в случай, че някой реши да става Penner да знае, че държавата плаща още повече, ако си имаш куче, щото нали и то душа носи хайванчето, и то храна иска… а две, ако имаш направо те позлатява.:)

+ Не знам дали за шоколада използват мляко от лилави крави, на които бобрите им правят масаж за повече продуктивност и после един мармот го завива в станиол, но е невероятно вкусен и евтин, както и сладоледите и другите сладки неща. То се е видяло, че всички тук ще ставаме диабетици, ама поне сме заедно и ще си бием инсулина един на друг. HARIBO macht Kinder froh… und Erwachsene ebenso:)
+ Всички служители независимо дали в магазина или в банката са учтиви и изглежда така сякаш с удоволствие си вършат работата. Отговарят и на най-тъпите ти въпроси дори и след третия път, в който им ги зададеш, а не ти пуфтят насреща като сервитьорка в “Кмета” отегчена от живота. Честно казано едно от нещата, които научих тук е, че не трябва да се страхуваш да попиташ за информация, когато нещо не е ясно - ще ти бъде обяснено като на малоумник
+ Semesterticket е едно гениално решение, за там където го има. Плащаш в началото на семестъра някаква символична сума и си пътуваш с повечето превозни средства на съответния превозвач, в областта, където живееш. Предимството е, че Semesterticket е всъщност картата, с която удостоверяваш, че си студент и като цяло не е труднопреносима… побира се във всеки джоб и си пътуваш надлъж и шир, колкото и когато си поискаш по линиите на превозвача, при когото са отишли парите ти от семестриалната такса.
+ Друга една зарибявка, но далеч не свързана с университета и образованието е покупката на евтин, но симпатичен телефон като сключиш договор със съответния мобилен оператор за една година да речем. Най-често плащаш няколко евро при взимането на телефона и после в рамките на тази една година си го изплащаш по схемата 12*10 евро и си имаш секси телефон. Естествено в началото са се намерили тарикати с опити да прецакат системата. Взимат телефона и дим да ги няма. После си се прибират в България, продават телефона и с парите не знам какво правят - купуват си три тона бисквити, примерно, а в немско се чудят как да си направят счетоводните баланси с толкова липсваща стока. Затова не дават договор на всеки: само ако те харесат и имаш виза за поне 6 месеца. Сега след като вече сме и ние от тяхната страна на барикадата, разбирай в Евросъюза може и да са по-благосклонни, ама знам ли… тъмния балкански субект си е тъмен балкански субект.:)
+ Чистия въздух! Наблизо има няколко фабрики, Darmstadt си има индустриална част, но небето над нас го виждаме и се диша леко все едно си на разходка в планината. Сигурно защото едни от най-толерираните участници в движението са тези с колела. Имат си алеи, по които да се движат, можеш да си ги вържеш на колеловръзите, както са си връзвали конете в Дивия запад… каквото и да си говорим офертно си е, полезно си е, че и понякога доста бързо. А ако ти омръзне да обикаляш улиците на Dieburg и искаш да провериш как се развива велосипедния туризъм в съседнoто нему село Groß-Zimmern (на български Голямо Стаево ) - никакъв проблем. Натоварваш се на влака със все превозното си средство, кордисваш себе си и нещото на съответно указаните места и докато кажеш Regenschirmlosigkeitzustandsgeratungsgefahr си там.
+ Приятно впечатление прави стила на обличане на повечето хора тук - не особено претенциозен и дрехите са приятно съчетани по много параграфи по един небрежно-елегантен начин. Не знам, сигурно е нещо в самите дрехи, защото не мога да направя извод дали една нация изглежда по-елегантно от друга, но като цяло повечето хора, които виждам по улиците изглеждат не скъпо, но добре облечени и дори да не съм моден експерт това ме радва. Също много ме радва, че без проблем мога да открия някакви дреболийки, които винаги съм търсила, но не съм успяла да открия… като например плакати и един тефтер с изцяло бели листи или както Рости беше нарекъл нещо подобно, което ми подариха с Христиана преди няколко години - впечатлителник. Намерих го в първата книжарница, в която влязох, само че там му бяха дали името travel journal. Много е удобно ако освен да пишеш обичаш и да си драскаш някакви неща и винаги те дразни, че после скиците са на хартия с редове.:)
Друго, за което се радвам е, че успях да отида на концерт, който беше наистина впечатляващ и се надявам да не си остане единствения докато съм тук. Радвам се, че като се прибера всеки ден има с кого да поприказвам малко на български. Знам, че всичките ми учители по немски ще скочат в един глас, ако разберат, щото нали трябва да се инегрираме и да говорим възможно най-много на езика на местните, но аз така си избрах да бъде. Наистина ми беше трудничко в началото с комуникацията, защото все обмислях, ама сега това как ще го кажем по най-добър начин. И всъщност най-добрия начин е най-елементарния, щото те и те така правят. Няма ги сочните изрази. В момента се сещам само, че съжалявам, че малко съм пътувала и обикаляла. А да… и на мач ходих, но повече си ми харесва да ги гледам по телевизията, защото любимата ми част май са коментарите от култовите личности в студиото.:)
Ами това е моя пътеводител из Германия мисля. В последствие мога да го обогатя с още информация, ако се сблъскам с такава. Сега ще си лягам, въпреки, че обърнах една чаша кафе и тракам със зъбки все едно съм на амфетамини, но утре съм на поредния изпит, а казват, че е добре да се наспя.:)
Радвам се, че ме споходи музата и искам да споделя, че разговора, от който се инспирирах беше с Мимето.
И така… недейте да водите глупави спорове за музика и филми, а се обичайте!

h1

Live With Me

June 15, 2006

Чудя се как да опиша преживяното през последният уикенд. А то не е никак малко: получих си първите печати в задграничния паспорт, пропътувах разстоянието Стара Загора - Скопие на стоп и бях на концерта на Massive Attack. Сега, като преценявам нещата от дистанцията на времето не ми изглеждат изобщо толкова страшни и изнервящи, дори не ми изглеждат вълнуващи. На няколко човека вече разказах за цялото пътешествие в детайли. Вече съм свикнала да разказвам за триповете до близки и далечни места, но концертите като че ли са по-сложни за описване. Не съм вманиачен фен на нито една от групите, които слушам. Вероятно защото всяка една е за различно настроение. Когато за първи път чух името Massive Attack, не ми прозвуча изобщо обещаващо. Но с течение на времето ме спечелиха, както стана и с Lamb, P.I.F, Garbage. Мда, доста хейт им вкарах, но както се убеждавам с всеки изминал ден хейта не е нещо предназначено за мен. Може би трябва да започна разказът от дъждовната майска вечер, когато срещнах Денца по Главната и тя спомена за Скопие. Естествено предложението и не звучеше “Хайде на Massive в Скопие “, а по-скоро “Хайде до Франция на стоп другата седмица и после на връщане ще минем на концерта”. На мен очите ми станаха като грамофонни плочи при такова предложение и много ми се искаше да изпълним нейния план за пътуването, но поради ред причини се задоволих само с концерта. Малко по-късно същата вечер се срещнахме със София и Златина и от там вече тръгнаха уговорките за подробностите.
И така идеята на София и Златина седмицата преди концерта да идат до Скопие за билети и да се върнат в един ден не се осъществява, защото на границата ги спират и ги обявяват за “вълшебнички”, удрят им по един печат ПОНИШТЕНО в паспортите и в рамките на 24 часа нямат право да влизат в Македония. Историята е колкото забавна, толкова и притеснителна, но важното е че те не се отчайват и дори смятат да правят втори опит, но след кратко ровене в нета откривам координатите на някакъв магазин в София, от където ни казват, че можем да си запазим билетите тук и като отидем на концерта ще си ги платим и ще ги вземем. Голямата паника беше на македонската граница, когато ни бавиха сумати време, докато установят защо Златина и София имат от онези печати в паспортите. Интересното беше, че след всичкото суетене заради печатите изобщо не се сетиха да ни претърсват на границата.
Цялата седмица преди концерта съм супер изнервена. Златина два пъти вързала София да я чака да взимат билети, а Златина е много трудно откриваема както се оказа в последствие, но при всяко мое обаждане София ме убеждава, че нещата са под контрол и да не се притеснявам. Освен това хиляда и сто човека се опитваха да ме разубеждават да не ходя: нямало смисъл, концерта нямало да струва, да се спра с тоя стоп и от сорта тиради, които ми се налага да слушам всеки път като заминавам някъде.
Когато в събота пристигнахме в София ни съпътстваха най-различни събития, които възприехме като добри поличби. Например видяхме дъга, София спечели от някаква бира, намери 10 стотинки по пътя.
Стопът е вървежен. 2-3 следобяд българско време (а да, има 1 час часова разлика между София и Скопие; странен факт при положение че двата града са на има няма 200 км разстояние един от друг) сме в Скопски Саем: аз, София, Златина и Георги. Залата се намира в едно огромно заградено пространство, което на практика се явява панаирно градче.Има и други зали, някакви съоръжения, включително и един хотел. Намира се в периферията на града, което е много удобно особено за стопаджии, защото последните, които ни качват от магистралата на 17 километра от Скопие ни оставят директно там. А периферията на града на 20 минути от центъра на Скопие. Пристигат и други българи и се очертава да сме солидна групичка. И понеже организаторите казаха “Карти на билетарника после 6 саата”, тръгваме на разходка из Скопие. Нямам чувството, че съм някъде в чужбина… в България съм си само дето табелите и билбордовете са написани с правописни грешки.
Колко яко! казва Златина Пишеш с грешки и това е правилно.
А когато някой македонец почне да ти говори, в първия момент се чудиш какво иска да ми каже тоя, щото всичките говорят като герои от “Под Игото”. Мен след втория час прекаран в Скопие ме заболя главата от толкова архаични думи, но след като тази криза мина вече всичко си беше ок с разбирането на местното население. А да, и измерват всичко в пиво. Билетаря имаше да ни връща по 10 денара и за да ни обясни колко малко пари са това, каза:
Едно пиво е 70-80 денара. Все едно съм ти изпил една седма от пивото.
После един македонец като ни видя да седим като мокри кокошки в дъжда, ни качи в колата си и ни закара на сухо до един търговски център и каза после да си вземем такси. 50-60 денара било таксито. По-евтино от еднo пиво.:)
Нито изнервеността, когато бяхме на границата, нито проливният дъжд в Скопие, нито кучката DJ, която ги подгряваше и беше изключително бездарна успяха да ми развалят настроението и да ме накарат да съжалявам, че съм отишла. За DJката София много протестираше, щото явно разбираше от тоя тип музика повече от нея. Ама как няма, тя през цялото време рови за някакви плочи и снимаше публиката, за да показва после “Вижте какво беше, когато аз бях на сцената”
Споко, Соф, на следващия концерт на Massive, ще те викнат тебе да ги подгряваш.
Глупости, те ще подгряват мен!

Всеизвестен факт е, че Massive много надрусват, не знам как го постигат. Все си мисля, че само се правят на откачени, но не може да им се отрече че добре се справят. Спомням си само някакви откъслечни моменти: синият прожектор, който заслепи всички, за да може Робърт да излезе на сцената като силует; Робърт (а.к.а. 3D) и Daddy G пеят Karmacoma и публиката приглася jamaica’ aroma двамата бяха перфектна картинка един до друг; Black Milk ми става любима песен; при изпълнението на Inertia Creeps ме побиха тръпки - много специална песен за мен; тежкото дишане от Heat Miser; спомням си и супер избочващия край на концерта с Group Four, след който никой не мръдна от мястото си доста време след като светнаха лампите и хората от екипа на Massive Attack за отрицателно време разкачиха цялата техника която беше на сцената: два сета барабани, клавири, 5 микрофона- за всеки вокал по един и някакви други неща на Робърт. За всичките само суперлативи: имаха много естествено поведение на сцената и човеккато ги гледа си мисли, че освен всичко друго много се обичат помежду си. Въпреки че знам текстовете през по-голямата част от времето не пях с тях, просто стоях най-отпред и възприемах по всеки възможен начин това, което беше на сцената. На няколко пъти затворих очи, просто така го почувствах… Нямаше екрани, мисля че нарочно беше така измислено, а не защото залата беше сравнително малка и така или иначе всичко си се виждаше. Можеше още малко да го барнат като обстановка, за още по-голямо въздействие върху публиката, но и стената от лампички на сцената свърши доста добра работата и направиха фигурите на сцената да изглеждат по-скоро като силуети-халюцинации отколкото като реални хора. Беше много спокоен концерт, по-скоро релаксиращ, отколкото издивяващ. Нещо, което ти се иска да изживееш максимално, но колкото и да се опитваш да му се отдадеш изцяло ти се струва недостатъчно.
Организацията не куцаше в нищо, нямаше блъсканици пред залата, концертът започна точно в 9:00 и в това отношение бях приятно изненадана от македонците. Хората бяха малко… 3-4000, но кой немакедонец ти ходи на концерт в Скопие освен ако не е фанатичен български фен или някой, на когото родните пътища са му вече прекалено къси. И като стана дума за македонците и музикалните предпочитания ще спомена само, че в кафенето, в което седнахме половин час преди концерта изслушахме последователно Massive Attack - Live With Me, Hooverphonic - Mad About You, Air - All I Need.
Не мога да пропусна и една зле проява от страна на мен и София. Отиваме двете със София да си остава раницата с фотоапарата на рецепцията на близкия хотел. Питаме някакви хора дето са седнали в ресторанта на хотела къде е рецепцията на чист български, а те “No, no, English”. OK. След малко се връщаме и почваме лафче с единия от тях:
Къде отивате?
На концерт.
На Massive Attack?
Да.
Колко пари са билетите?
20 евро.
А, хубаво. Аз може да мина по някое време.

Излизаме си ние от хотела, безкрайно щастливи, че сме зарибили някакъв непознат с концерта на Massive и си оставаме толкова зарадвани до момента, в който не го виждаме същият тоя човек да се мота по сцената след изпълнението на “подгряващата” DJка. Мда зарибяваме хората със собствения им концерт.
Много исках да видя Денца, но очевидно някой от международните й стопове я е забавил по пътя за Скопие. Щях да се радвам да видя и други познати там, защото знам, че доста са хората, които харесват Massive и не нежеланието е било това, което ги е спряло да дойдат. Чакам с нетърпение следващия концерт, за който ще успея да се надъхам толкова колкото за този и който ще оправдае очакванията ми за нещо наистина хубаво.

h1

June 1, 2006

    lately i find myself
    amazed at all around me
    everything i see
    like all of life’s ablaze with light
    that suddenly i see, only now i see
    the wonder, the wonder of it all
    wonder everywhere, more than we know
    heaven’s not up there, but on earth below
    don’t know if god exists
    but there’s some magic out there
    so much we’re not aware
    and then sometimes suddenly i hear
    a harmony sing, of each and everything
    the wonder, the wonder of it all wonder everywhere, more than we know heaven’s not up there, but on earth below

h1

Мелник

April 27, 2006

Лятото, когато ходих за пръв път до Мелник ни отне около 12 часа с редовен транспорт (влак+автобус+микробус). След такова лашкане бях толкова изтощена, че си мислех, че никога повече няма да отида до Мелник. Но пътуването на стоп не е обикновено пътуване и се прибрах заредена с енергия и с желание да свърша хиляди неща, едно от които е да напиша този пост.:)
С Колето го говорим тоя трип до Мелник още от когато той си беше в Холандия и изчаткваше от скука. Благоприятно обстоятелство е, че има баба там… не точно баба, ами сестра на баба му… пралеля ли, не знам как се води, ама за по-лесно я наричаме баба му. Друго не по малко-благоприятно обстоятелство е, че понеделник и вторник са ни дали ваканция, която трябва да се оползотвори по някакъв начин и то няма да е в седeне вкъщи.
Малко е спорно дали ще стигнем за един ден до Мелник, защото наистина е адски далеч и нямаме никаква представа в онзи край как е движението, но решаваме да не го мислим, ами да заминаваме като вземем с нас резервациите: спален чувал и шалте.
В 6:30 в понеделник минавам през Колето да го взема. Равносметката за изминалите 2 дни е два купона, заради които ми се събират не повече от 4-5 часа сън и едвам гледам, но съм обещала вече, пък и Кольо ме е обявил за негов духовен водач и не мога така да го разочаровам. В 7 вече сме на мястото за стоп и разгръщаме картата. Има три пътя, от които да стигнем до Мелник: през София, през Боровец и през Велинград и Юндола. За мен този през София е най-сигурният, защото вече го познавам достатъчно добре и защото София означава непрекъснат трафик. Но пък Колето нещо не харесва идеята да сменяме 124321984 автобуса, докато излезем от единия край на София до Владая, много време се губи, пътят е заобиколен и т.н. Значи ще се разклоняваме от Пазарджик, за да хванем някой от другите два пътя. Някъде в Чирпан започват пререканията, щото Колето изобщо не е послушен ученик:
Ама защо трябва да минаваме по околовръстното, като може да си минем през града, където минавават повечето коли. Много ясно че ще минават през града след като отиват до Чирпан, а аз през Мордор, където по улиците се разхождат скелети и се търкалят топки от тръни като в някой град на призраците от Дивия запад нямам желание да минавам.
Ама дай да извървим цялото околовръстно и да излезем на другия край на Чирпан;
Ама това място не е подходящо за стоп, щото е скоростна отсечка, при положение че аз всеки път си хващам от там стопа.
Ама то няма всеки път да ти спират на едно и също място, ми отговаря уверено Колето.
А най-големия спор така и не го разрешихме: стила на стопиране. Значи според Колето има специален момент, в който трябва да вдигнеш пръстчето, защото шофьорите водели вътрешен диалог със себе си дали да те качат или не и трябва да издебнеш точния момент. То добре звучи като философия стига точния момент да не беше, когато колата е непосредствено до него и дори да иска да спре няма възможност да те види че стопираш. Да не говорим, че Кольо държи да си подбира колите, които го качват и трябва да огледа пътниците и шофьора преди да си вдигне пръстчето. А и не иска да се вози в тирове, защото тираджиите били откачени, въпреки че толкова заинтересовано разпитваше тираджията дето ни качи до Пазарджик, че си помислих че детската мечта на Кольо е да стане тираджия и даже си го представих да върти волана на някой тир.
Тъй, стигаме криво-ляво до Пазарджик и ни качват до Белово, което автоматически означава, че поемаме през Костенец-Боровец-Дупница. Якото на един такъв дълъг-дълъг преход е, че нямаш една единствена най-добра възможност за стигане до крайната цел и разчиташ единствено на късмета си. И примерно не казваш на тия които те качват “Отивам до еди-къде си” ами питаш тях “До къде сте?”, щото много самонадеяно звучи да си насред Тракия и да кажеш, че искаш да стигнеш до Мелник.
Оставят ни на Белово и си мисля, че има да се влачим сумати време, щото по тоя път шанса някой да отива по-далече от съседното село, когато ни качва някъв джип, движещ се в посока Дупница и ни разрешава временно проблемите. И тъй като през следващите 100 километра не ни се очертава смяна на превозното средство, аз ще взема да подремна, докато Кольо си води сладка приказка с шофьора на джипа - някъв строителен инженер, дето го раздава “кой е шефа” и разправя в какъв четиризвезден хотел в Испания бил и как не бил доволен от обслужването в Италия, обаче в Трявна хотелът, дето били за Нова година бил първокласен, за разлика от тоя дето били сега за Великден във Велинград. Добре, че беше Колето, всъщност, в повечето случаи да забавлява шофьорите, че мен разговорите с тях не са ми най-любимото занимание.
От Дупница надолу се чува как във всяка кола дъни чалга, ама такава каквато никога не бях чувала, вероятно местни хитове, с текстове дето като ги чуеш те напушва смях и се чудиш кой неземен талант ги е сътворил. Вече се виждат заснежените върхове на планините и сега вече разбирам колко сме далече от Стара Загора. Отново имаме късмет, защото хващаме директен стоп от Дупница за Сандански и с още две прекачвания сме в Мелник. Последните, дето ни качиха бяха някакви бивши стопаджии и ни се скараха, че сме махали на завой, ама това, щото бяхме решили последните 10-12 километра да ги минем пеша и махахме в движение.
Часът е към 15:30. 9 часа, 9 стопа и сме в крайната цел. Само за справка: пътят с автобус от Благоевград до Стара Загора е 9 часа.
Значи аз казвам за Стара Загора, че всичко е на 10 минути, но в Мелник определението “далече” не съществува, щото целият град не е по-дълъг от 500 метра. Имаше спряни такстита в центъра, но те били там, щото докарвали хора от Сандански. Стана ми странно, когато на сутринта видях един от местните да се придвижва от едно кафене в центъра до избата си с колата си, но както и да е. При положение, че в града има повече стълби отколкото улици, си е по-офертно да се движиш пеша. Отиваме при бабата на Кольо да си оставим раниците . Тя не знае, че някой ще й идва на гости, Кольо го е виждала точно три пъти през живота си, обаче с втория опит му уцелва името. Мъжът й снощи е получил удар и тя и синовете й цяла вечер не били спали, утре щели да водят дядото в Сандански, но въпреки това ще ни приеме за през нощта, само ни казва да си оставим сега тихо нещата, да идем да се разходим, а довечера като ни се доспи да влезем пак тихо и да лягаме да спим. Тя ще ни е оправила стаята. Ние така или иначе нямаме намерение да седим в къщата.
Като бъдещ бакалавър по управление на международния туризъм Колето вижда в Мелник златна мина и е твърдо решен един ден да стане кмет на Мелник. Вече има изградена визия за града: ще махне светещите табели и изобщо всичко, дето е в разрез с автентичната старовремска атмосфера на града. И какво по-автентично в атмосферата на Мелник от мелнишкото вино. Ех, това мелнишко вино… толкоз народ видяхме да върви в стил “дясното платно си е мое, но и лявото не си го давам” и в ръка да държи петлитрова туба с вино. Няма насищане от него. А като добавим и буца сирене и разпънем софрата на място, от където се вижда целият Мелник, мога да кажа, че се намираме в Рая и то почти без да сме дали никакви пари. Най-хубавите неща в живота са безплатни.
Обърнахме две бутилки от избата на Шестака (човекът има шест пръста) и тръгнахме за още, ама затворено. Не знам защо Колето реши да ходи до къщата на баба си и ме остави да го чакам отпред, обаче след малко дойде и ме извика вътре, където ни чакаше мелнишко вино, мезета, Величко и Сергей. Това тяхното родословно дърво е много оплетено, но някъде след третата чаша го разнищиха и стигнаха до извода, че тези дето са около масата са втори братовчеди. Тия хора не ти оставят чашата и наполовина празна, непрекъснато доливат. Kато хижарите на Соколна, от които се крихме, щото вземат ли те на масата, няма да те пуснат докато не те напият.
Нощ, ден.
Следва дългият път към дома. Всичките коли дето нощи бяха спряни из центъра на Мелник и му придаваха вид на космополитен град са си заминали вече, което ни намалява шансовете за лесно прибиране, щото сме станали в 8 без нещо и общо взето трябва да се поразмърдаме. Един микробус със софийска регистрация точно пали и Колето като на шега си лепва пръстчето пред прозореца му. Човекът взема че спира:
Аз само на 6 километра от Мелник мога да ги закарам, през две села
Шест - шест, нали трябва да се движим. Много са топли местните хора и много качват на стоп. Така е в Пирин, както казва баща ми: “планината лоши хора не търпи”. Човекът с микробуса ни оставя на един разклон за някво село и там по пътя на половин час ако мине нещо си е жив късмет. Тъй че считаме за по-сигурно да си вървим по пътя и така да си стигнем до главния път за Сандански. “Piece of Paradise” въздъхва Колето и вади веднага фотоапарата да прави снимки. Скъса се да снима… фотографската мафия е навсякъде.
Вървим си ние и спира един дядка с Лада, ама много пестелив. То там пътя е само надолнища и за да пести като се зададе надолнище, гаси двигателя и дава по инерция. Професионален шофьор е бил, разбира ги нещата.
2 прекачвания, второто от които ни води до Благоевград. Човекът ни оставя баш до общежитията на Американския и почваме да въртим телефони, да търсим някой да ни посрещне. Естествено само Гита си е в стаята, всичко останало е по изпити. Много ни псува. Как можело да обикаляме насам натам, пък те да се скъсват от учене. Същата тирада я чухме и от Никола и Ванката малко по-късно, като ходихме да ги вземем от даскало.
Ние тука учим, после лятото на бригада, за да можем да си платим ученето за следващата година. Ами не е честно! Ванката не харесва града, Никола не харесва Пиринското… Аз пък искам банички, че ги мърморя още от Стара Загора, щото рано сутринта по улиците се разнасяше аромат на прясноизпечени такива. Уж в Пазарджик щяхме да муаме, ама чак в Благоевград ги намерихме. Баничка.
Ванката почва ентусиазирано да обяснява как да излезем накрая на града:
Значи, мислете триизмерно. Вървите първо на дясно, после на дясно, после завивате виждате една червена метална склуптура, една такава неопределена…
Абе, Ванка, я ни кажи от къде да си хванем такси, че Гита каза че повече от 1.50 няма да излезе.

Action, romance, desire. Ако не знаете на какво се казва психар, сега ще ви разясня. Аз може да съм зле, може да съм неуравновесена, но определено не колкото човекът от камиона с безалкохолни, който ни качи от Благоевград до София.
Аз никога не пътувам сам. Вчера качих едни двама да ги карам до Петрич, цяла вечер къркахме, някакви местни тръгнаха да закачат момичето и направо ги спуках. На мен в тоя край половината ми братовчеди са мафия, другата половина следователи. После тия двамата спаха в камиона и момчето ми подари ей тоя часовник. Аз по принцип часовници не нося, ама той ми вика “Пич, ти си най-якия” и аз нямаше как.
Подава на Колето една бира, Колето е на седмото небе, щото тоя не спира да дрънка и все някакви глупоси. Очертава се забавен стоп до София, пък и бира черпи. Аз не пия бира, ама сега да не го засегна нещо човека удрям по някоя глътка от време на време.
Аз ей тука си къркам през цялото време биричка. Аз друго не пия. Докато пътувам удрям бира, като се прибера почвам със сериозното пиене. Сложил съм си пари в книжката и въобще не ме ебе. дори да ме спрат. Вуйчо ми е следовател и му взимам пропуска и си го слагам отпред на стъклото и никой не ме закача. На мен вторият ми братовчед държи половин Сандански. Баба ми и дядо ми са гърци и в Гърция имам е 5000 декара. От 20 години водим дела да си взмеме обратно. Пък веднъж каква марихуана прекарвах от Петрич, екстра качество. Хванаха ме с 40 кила кока, имам 35 годишна присъда, ама лежах само 4 години следствен и прецаках държавата. Две присъди по 17 години и половина имам: едната за притежание другата за контрабанда, ама се измъкнах, някои други дето бяха с някакви мизерни грамове остана да лежат, ама аз се измъкнах. И им викам на ония в съда: “Трябва да ми благодарите, че изнасям българска дрога за капиталистическия свят, а не да ме съдите”
Колето реши да се похвали, че е временен холански гражданин, обаче оня го затапи:
Ъ, аз тия паспорти ги правя в Сливен за по 600 евро с регистрация. Регистрация означава, че има един баркод, който казва дали номерът е валиден, тях не ги интересува дали си ти и как изглеждаш. И словенски паспорти правя, те се търсят много, щото вървят навсякъде и с тях те пускат навсякъде.
Не го слушайте Кольо, че разправя колко е страшен тоя. Като спомена това със паспортите и ченето му увисна до земята и даже щяха да разменят телефони да му правят фалшив словенски паспорт.
Веднъж си карам през Алпите и осъзнавам, че не знам от къде извира Дунав… айде обръщам и ходя да търся извора на Дунав. И то от къде извирало, от тъпия Шварцвалд. Ама тогава имаше пари за всичко. Сега никой път няма да тръгна да го правя това, няя кинти. Тогава добре че купих къща. Ама я оставих на първата ми жена и сина ми, не мога сега да ги оставя без дом. Ама повече съм казал, че няма да се женя. Приятелки - да, ама жени - не. Тва жените… Хванах се веднъж с една девойка да прайм бизнес в София, ама тя никакви идеи нямаше. Аз може нищо да не съм завършил, пък тя бизнесменка, ама ми писна накрая и я оставих. тя да земе да продаде къщата, в която щяхме да правим заведението. И тоя дето я купи направи същите неща, дето аз исках и ние да направим, ама оная не ми разреши.
Колето пак заприказва за постиженията на холандците, че имали най-гъстата транспортна мрежа в Европа, пък аз седя и им се радвам на историйките.
Абе аз съм обиколил 50% от света, виждал съм пътища и магистрали. И други неща съм виждал. Германия е най-бялата страна на света, ти може да не я харесваш като население, ама по-подредена държава няма. Пък като бях в Италия и гледам, спрял съм аз на пътя до едно заведение и едно семейство с деца седи и ме гледа и се чудя кво ми има, пък те гледали до камиона един дето си прави някакви неприлични неща. Като хванах щангата и бой бой. Добре че дойде жандармерията и го спаси. На мен само едно “Благодаря” ми казаха и ме оставиха. Пък ко бях в България сума ти време щях да се мъкна по дела, до смърт ако го пребия най-добре. Пък в Албания, дето е най-смотаната страна децата от малки по 4 езика знаят, аз тука един чужд език не мога да се похваля че знам. А в Косово е най-голямата мафия. Там големите синове се занимават с проституция, с контрабанда, пък най-малкият остава да се грижи за майка си и баща си. Такъв ред и дисциплина има там. Аз 90% от света съм обиколил, знам ги нещата…
Навлизаме вече в София. Владая, Княжево, почват да ми се изреждат познати картини пред очите. Нашият човек кара по околовръстното и ще ни остави на разклона за Пловдив дето е, пък той ще си свие към София. Аз тържествувам, щото се очертава да хващам стоп от различно място. Да, ама не. Някъде към Арена Младост един микробус тръгна да напира да изпреварва и светка с фаровете зад нас. Пък то на околовръстното на София правила за движение и платна не важат и то просто няма място тоя да изпревари. Как да е, намърда се пред камиона, ама нашият човек така се изнерви, че се почна едно лудо преследване в стил стандартен американски екшън. На няколко пъти бяхме на сантиметри от микробуса. Двамата шофьори се псуват, крещят през прозорците, фучат с бясна скорост, редят заплахи и на 10 метра от мястото, където трябваше ние да си хващаме стопа за Стара Загора, на един светофар микробусът спира, нашият човек също набива спирачки. От микробуса наскачат двама: единият с огромен чук, другият с голи ръце, ама рита камиона. Нашият човек извади от сенника един нож и еднометрова тръба изпод седалката.
Кажи е, какво искаш е? Отбий след завоя да се разберем!
Аз съм като на тръни, но Колето трите бирички, дето обърна са го отпуснали и на уплашените ми погледи отвръща с неадекватни усмивчици. Мисля си дали да не слизаме, но нашият човек държи да ни остави след завоя.
Обаче микробусът не отбива, следователно и камионът не спира, ами тръгва след него, за да се почне едно лудо преследване по софийските улици.
Ей сега ще му еба майката на тоя и ще ви върна пак. обяснява нашият човек и мята ножа през прозореца по микробуса. Не че щеше да уцели, ама за атракцията сигурно.
Но като по-компактен и по-лесноподвижен микробусът успява да набере солидна преднина и нашият човек е принуден да се откаже от намеренията си и сви по някаква улица, за да се озовем на един паркинг до Софияленд. Оня психар е твърдорешен да ни върне обратно на околовръстното, но първо трябва да сменим камиона с една Жигула, предната гума, на която обаче беше толкова спаднала, че изглеждаше все едно се е разтекла. Нашият човек тръгна да рови в кабината на камиона за помпа и събаря от там всичко друго но не и въпросното приспособление, включително и една бутилка кола, която от удара се спука и от нея изби една тънка струйка, щото нали е под налягане. Връчи ни я и ние кво да правим - взимаме я с нас, щото току виж сме го обидили и реши да ни изколи. Да не го ядосваше излишно. Разделяме се по живо по здраво, щото се е видяло, че той вече с нищо не може да ни помогне.
Придвижваме се до най-близката спирка, на която по една случайност се е събрало цялото контрольорско войнство на София и по още една случайност в същия момент минава едно 88. С цялата си наглост питам един от контрольорите на спирката приблизително за маршрута, за да ми се потвърдят предположенията. Качваме се и веднага се стрелвам да взимам билетче от шофьора. По пътя ме спира един от приятните типове дето бяха на спирката.
Сега ли се качвате?
Да.

Разминахме се без глоба, че и без билетче. Колето, обаче, почва яко да спича, няма и помен от хладнокръвния Кольо в камиона преди малко.
Деница, изобщо знаеш ли къде отиваме?
Спокойно, Коле.
Къде ме водиш? Я да си слезем на Дианабад, да идем до Студентски град и от там да хващаме, каквото ще хващаме.
Ама няма смисъл, при положение, че сме си в правилния автобус.

Все пак знаех къде отиваме и не след дълго сме вече на Цариградско шосе и чакаме 5тицата. Кольо обаче не спира с параноите си и ме засипва с въпроси. Уж роден в София, уж не знам си какво, пък си вкарва тъпи спекове.
За го успокоя малко му показвам до къде трябва да стигнем: бодвам си пръстчето на таблото, там където пише “Д. Лозен” и Колето се хваща да брои спирките от червена отбелязка до “Д.Лозен” - 14 ги изкара.
Стигаме Пежо.
Коле, тука слизаме?
Как ще слизаме тука, има още 7 спирки.
Хич не ми хваща вяра това момче, ама от къде да зне, че в София автобусите не спират на всяка упомената спирка. Следващия път ще го оставя да си ходи до Долни Лозен, да го видя тогава.
Часът е 18 и след повече от час чакане, висяне на адското слънце, от което хванахме солиден тен и заприличахме на цигани ни, спасява Пътна помощ. Общо две прекачвания и в 20:30 сме си в родния град. 16 стопа за 48 часа и над 1000 изминати километра през това време. Авантюризмът ни водеше през цялото време и късметът, който извадихме като цяло, превърна малкото ни приключение в едно много приятно изживяване. Ще има какво да разказваме на внуците.:)

h1

DSD

April 11, 2006

И тъй: най-накрая официално обявиха, че всички сме си взели изпита по немски и сме щастливи от тоя факт. Класът е на първо място по резултат за региона. Статистиката за позициата ни в национално значение ще излезе малко по-късно. Петима от всички 25 човека в класа имат над 90 от 100 възможни точки, което, предполагам, си е добре. Никой обаче не казва кой колко точно точки е изкарал. Знае се само кои са двамата най-добри: Веско и Емилиана. Иди че разбери за какво е цялата тази тайнственост, ами не обявят и точки и всичко останало в нета. Немска му работа. Не е интересно така. Нямаме борба за надмощие, никой не държи да се докаже и в този смисъл в класа цари една спокойна атмосфера. До толкова спокойна, че отново не е интересно. Никой не е изключителен, всеки си има своя си цел и не се бърка на никого, не се конкурира с никого. Учителите казват за нас, че работим добре в екип, но ние сме заедно само до там до където училището ни събира. Няма купони на класа, нямало е хижи. Никой никого не мрази. Има ги апатията и равнодушието като цяло и обичта на отделни хора към отделни хора. Изразяват се общоприетите мнения, няма ексцесии. Не се експериментира.
Някой беше казал, че Райков е този, който ни обединява. Той е в стаята дори когато няма часове за деня, интересува се от всичко, удря те с дневника по задника, чупи си калъфчетата за очила, защото думка с тях по бюрото, започва десет изречения за една минута, но не завършва нито едно от тях до края на часа ( ако става дума: изобщо не ги завършва), прави забележки за всичко (”Вдигни си разплетената кошница от чина!”, “Мери си приказките иначе ще ти отрежа ушите!”). Измежду всичките нарицателни за него е и Чичо , защото когато взел кабела от касетофона на някакви зайци, едното от децата се оплакало на класната си “Един чичко с голяма брада дойде и ни взе кабела и сега не можем да слушаме музика”. За петте години от както го познавам косата му е два пъти по-бяла отколкото беше. Не знам дали е защото ние пораснахме или защото изглежда толкова изтормозен, успях чак най-накрая да намеря някакъв общ език с него. Всеки казва, че е досаден, мърморещ, груб и неразбран, но това е нашето лицемерно отношение към авторитета. Нали трябва да сме мрънкала, псевдобунтари.
И сега - взехме си изпита. На някои дипломата ще им послужи, други ще си останат тук. Влязохме в класа, за да се почувстваме специални, а взехме че понаучихме немския. Отношението към нас е по-различно: печелим симпатии без да се стремим и бонуси, които ги отразяват в дневника.
Самочувствие.

<