Лятото, когато ходих за пръв път до Мелник ни отне около 12 часа с редовен транспорт (влак+автобус+микробус). След такова лашкане бях толкова изтощена, че си мислех, че никога повече няма да отида до Мелник. Но пътуването на стоп не е обикновено пътуване и се прибрах заредена с енергия и с желание да свърша хиляди неща, едно от които е да напиша този пост.:)
С Колето го говорим тоя трип до Мелник още от когато той си беше в Холандия и изчаткваше от скука. Благоприятно обстоятелство е, че има баба там… не точно баба, ами сестра на баба му… пралеля ли, не знам как се води, ама за по-лесно я наричаме баба му. Друго не по малко-благоприятно обстоятелство е, че понеделник и вторник са ни дали ваканция, която трябва да се оползотвори по някакъв начин и то няма да е в седeне вкъщи.
Малко е спорно дали ще стигнем за един ден до Мелник, защото наистина е адски далеч и нямаме никаква представа в онзи край как е движението, но решаваме да не го мислим, ами да заминаваме като вземем с нас резервациите: спален чувал и шалте.
В 6:30 в понеделник минавам през Колето да го взема. Равносметката за изминалите 2 дни е два купона, заради които ми се събират не повече от 4-5 часа сън и едвам гледам, но съм обещала вече, пък и Кольо ме е обявил за негов духовен водач и не мога така да го разочаровам. В 7 вече сме на мястото за стоп и разгръщаме картата. Има три пътя, от които да стигнем до Мелник: през София, през Боровец и през Велинград и Юндола. За мен този през София е най-сигурният, защото вече го познавам достатъчно добре и защото София означава непрекъснат трафик. Но пък Колето нещо не харесва идеята да сменяме 124321984 автобуса, докато излезем от единия край на София до Владая, много време се губи, пътят е заобиколен и т.н. Значи ще се разклоняваме от Пазарджик, за да хванем някой от другите два пътя. Някъде в Чирпан започват пререканията, щото Колето изобщо не е послушен ученик:
Ама защо трябва да минаваме по околовръстното, като може да си минем през града, където минавават повечето коли. Много ясно че ще минават през града след като отиват до Чирпан, а аз през Мордор, където по улиците се разхождат скелети и се търкалят топки от тръни като в някой град на призраците от Дивия запад нямам желание да минавам.
Ама дай да извървим цялото околовръстно и да излезем на другия край на Чирпан;
Ама това място не е подходящо за стоп, щото е скоростна отсечка, при положение че аз всеки път си хващам от там стопа.
Ама то няма всеки път да ти спират на едно и също място, ми отговаря уверено Колето.
А най-големия спор така и не го разрешихме: стила на стопиране. Значи според Колето има специален момент, в който трябва да вдигнеш пръстчето, защото шофьорите водели вътрешен диалог със себе си дали да те качат или не и трябва да издебнеш точния момент. То добре звучи като философия стига точния момент да не беше, когато колата е непосредствено до него и дори да иска да спре няма възможност да те види че стопираш. Да не говорим, че Кольо държи да си подбира колите, които го качват и трябва да огледа пътниците и шофьора преди да си вдигне пръстчето. А и не иска да се вози в тирове, защото тираджиите били откачени, въпреки че толкова заинтересовано разпитваше тираджията дето ни качи до Пазарджик, че си помислих че детската мечта на Кольо е да стане тираджия и даже си го представих да върти волана на някой тир.
Тъй, стигаме криво-ляво до Пазарджик и ни качват до Белово, което автоматически означава, че поемаме през Костенец-Боровец-Дупница. Якото на един такъв дълъг-дълъг преход е, че нямаш една единствена най-добра възможност за стигане до крайната цел и разчиташ единствено на късмета си. И примерно не казваш на тия които те качват “Отивам до еди-къде си” ами питаш тях “До къде сте?”, щото много самонадеяно звучи да си насред Тракия и да кажеш, че искаш да стигнеш до Мелник.
Оставят ни на Белово и си мисля, че има да се влачим сумати време, щото по тоя път шанса някой да отива по-далече от съседното село, когато ни качва някъв джип, движещ се в посока Дупница и ни разрешава временно проблемите. И тъй като през следващите 100 километра не ни се очертава смяна на превозното средство, аз ще взема да подремна, докато Кольо си води сладка приказка с шофьора на джипа - някъв строителен инженер, дето го раздава “кой е шефа” и разправя в какъв четиризвезден хотел в Испания бил и как не бил доволен от обслужването в Италия, обаче в Трявна хотелът, дето били за Нова година бил първокласен, за разлика от тоя дето били сега за Великден във Велинград. Добре, че беше Колето, всъщност, в повечето случаи да забавлява шофьорите, че мен разговорите с тях не са ми най-любимото занимание.
От Дупница надолу се чува как във всяка кола дъни чалга, ама такава каквато никога не бях чувала, вероятно местни хитове, с текстове дето като ги чуеш те напушва смях и се чудиш кой неземен талант ги е сътворил. Вече се виждат заснежените върхове на планините и сега вече разбирам колко сме далече от Стара Загора. Отново имаме късмет, защото хващаме директен стоп от Дупница за Сандански и с още две прекачвания сме в Мелник. Последните, дето ни качиха бяха някакви бивши стопаджии и ни се скараха, че сме махали на завой, ама това, щото бяхме решили последните 10-12 километра да ги минем пеша и махахме в движение.
Часът е към 15:30. 9 часа, 9 стопа и сме в крайната цел. Само за справка: пътят с автобус от Благоевград до Стара Загора е 9 часа.
Значи аз казвам за Стара Загора, че всичко е на 10 минути, но в Мелник определението “далече” не съществува, щото целият град не е по-дълъг от 500 метра. Имаше спряни такстита в центъра, но те били там, щото докарвали хора от Сандански. Стана ми странно, когато на сутринта видях един от местните да се придвижва от едно кафене в центъра до избата си с колата си, но както и да е. При положение, че в града има повече стълби отколкото улици, си е по-офертно да се движиш пеша. Отиваме при бабата на Кольо да си оставим раниците . Тя не знае, че някой ще й идва на гости, Кольо го е виждала точно три пъти през живота си, обаче с втория опит му уцелва името. Мъжът й снощи е получил удар и тя и синовете й цяла вечер не били спали, утре щели да водят дядото в Сандански, но въпреки това ще ни приеме за през нощта, само ни казва да си оставим сега тихо нещата, да идем да се разходим, а довечера като ни се доспи да влезем пак тихо и да лягаме да спим. Тя ще ни е оправила стаята. Ние така или иначе нямаме намерение да седим в къщата.
Като бъдещ бакалавър по управление на международния туризъм Колето вижда в Мелник златна мина и е твърдо решен един ден да стане кмет на Мелник. Вече има изградена визия за града: ще махне светещите табели и изобщо всичко, дето е в разрез с автентичната старовремска атмосфера на града. И какво по-автентично в атмосферата на Мелник от мелнишкото вино. Ех, това мелнишко вино… толкоз народ видяхме да върви в стил “дясното платно си е мое, но и лявото не си го давам” и в ръка да държи петлитрова туба с вино. Няма насищане от него. А като добавим и буца сирене и разпънем софрата на място, от където се вижда целият Мелник, мога да кажа, че се намираме в Рая и то почти без да сме дали никакви пари. Най-хубавите неща в живота са безплатни.
Обърнахме две бутилки от избата на Шестака (човекът има шест пръста) и тръгнахме за още, ама затворено. Не знам защо Колето реши да ходи до къщата на баба си и ме остави да го чакам отпред, обаче след малко дойде и ме извика вътре, където ни чакаше мелнишко вино, мезета, Величко и Сергей. Това тяхното родословно дърво е много оплетено, но някъде след третата чаша го разнищиха и стигнаха до извода, че тези дето са около масата са втори братовчеди. Тия хора не ти оставят чашата и наполовина празна, непрекъснато доливат. Kато хижарите на Соколна, от които се крихме, щото вземат ли те на масата, няма да те пуснат докато не те напият.
Нощ, ден.
Следва дългият път към дома. Всичките коли дето нощи бяха спряни из центъра на Мелник и му придаваха вид на космополитен град са си заминали вече, което ни намалява шансовете за лесно прибиране, щото сме станали в 8 без нещо и общо взето трябва да се поразмърдаме. Един микробус със софийска регистрация точно пали и Колето като на шега си лепва пръстчето пред прозореца му. Човекът взема че спира:
Аз само на 6 километра от Мелник мога да ги закарам, през две села
Шест - шест, нали трябва да се движим. Много са топли местните хора и много качват на стоп. Така е в Пирин, както казва баща ми: “планината лоши хора не търпи”. Човекът с микробуса ни оставя на един разклон за някво село и там по пътя на половин час ако мине нещо си е жив късмет. Тъй че считаме за по-сигурно да си вървим по пътя и така да си стигнем до главния път за Сандански. “Piece of Paradise” въздъхва Колето и вади веднага фотоапарата да прави снимки. Скъса се да снима… фотографската мафия е навсякъде.
Вървим си ние и спира един дядка с Лада, ама много пестелив. То там пътя е само надолнища и за да пести като се зададе надолнище, гаси двигателя и дава по инерция. Професионален шофьор е бил, разбира ги нещата.
2 прекачвания, второто от които ни води до Благоевград. Човекът ни оставя баш до общежитията на Американския и почваме да въртим телефони, да търсим някой да ни посрещне. Естествено само Гита си е в стаята, всичко останало е по изпити. Много ни псува. Как можело да обикаляме насам натам, пък те да се скъсват от учене. Същата тирада я чухме и от Никола и Ванката малко по-късно, като ходихме да ги вземем от даскало.
Ние тука учим, после лятото на бригада, за да можем да си платим ученето за следващата година. Ами не е честно! Ванката не харесва града, Никола не харесва Пиринското… Аз пък искам банички, че ги мърморя още от Стара Загора, щото рано сутринта по улиците се разнасяше аромат на прясноизпечени такива. Уж в Пазарджик щяхме да муаме, ама чак в Благоевград ги намерихме. Баничка.
Ванката почва ентусиазирано да обяснява как да излезем накрая на града:
Значи, мислете триизмерно. Вървите първо на дясно, после на дясно, после завивате виждате една червена метална склуптура, една такава неопределена…
Абе, Ванка, я ни кажи от къде да си хванем такси, че Гита каза че повече от 1.50 няма да излезе.
Action, romance, desire. Ако не знаете на какво се казва психар, сега ще ви разясня. Аз може да съм зле, може да съм неуравновесена, но определено не колкото човекът от камиона с безалкохолни, който ни качи от Благоевград до София.
Аз никога не пътувам сам. Вчера качих едни двама да ги карам до Петрич, цяла вечер къркахме, някакви местни тръгнаха да закачат момичето и направо ги спуках. На мен в тоя край половината ми братовчеди са мафия, другата половина следователи. После тия двамата спаха в камиона и момчето ми подари ей тоя часовник. Аз по принцип часовници не нося, ама той ми вика “Пич, ти си най-якия” и аз нямаше как.
Подава на Колето една бира, Колето е на седмото небе, щото тоя не спира да дрънка и все някакви глупоси. Очертава се забавен стоп до София, пък и бира черпи. Аз не пия бира, ама сега да не го засегна нещо човека удрям по някоя глътка от време на време.
Аз ей тука си къркам през цялото време биричка. Аз друго не пия. Докато пътувам удрям бира, като се прибера почвам със сериозното пиене. Сложил съм си пари в книжката и въобще не ме ебе. дори да ме спрат. Вуйчо ми е следовател и му взимам пропуска и си го слагам отпред на стъклото и никой не ме закача. На мен вторият ми братовчед държи половин Сандански. Баба ми и дядо ми са гърци и в Гърция имам е 5000 декара. От 20 години водим дела да си взмеме обратно. Пък веднъж каква марихуана прекарвах от Петрич, екстра качество. Хванаха ме с 40 кила кока, имам 35 годишна присъда, ама лежах само 4 години следствен и прецаках държавата. Две присъди по 17 години и половина имам: едната за притежание другата за контрабанда, ама се измъкнах, някои други дето бяха с някакви мизерни грамове остана да лежат, ама аз се измъкнах. И им викам на ония в съда: “Трябва да ми благодарите, че изнасям българска дрога за капиталистическия свят, а не да ме съдите”
Колето реши да се похвали, че е временен холански гражданин, обаче оня го затапи:
Ъ, аз тия паспорти ги правя в Сливен за по 600 евро с регистрация. Регистрация означава, че има един баркод, който казва дали номерът е валиден, тях не ги интересува дали си ти и как изглеждаш. И словенски паспорти правя, те се търсят много, щото вървят навсякъде и с тях те пускат навсякъде.
Не го слушайте Кольо, че разправя колко е страшен тоя. Като спомена това със паспортите и ченето му увисна до земята и даже щяха да разменят телефони да му правят фалшив словенски паспорт.
Веднъж си карам през Алпите и осъзнавам, че не знам от къде извира Дунав… айде обръщам и ходя да търся извора на Дунав. И то от къде извирало, от тъпия Шварцвалд. Ама тогава имаше пари за всичко. Сега никой път няма да тръгна да го правя това, няя кинти. Тогава добре че купих къща. Ама я оставих на първата ми жена и сина ми, не мога сега да ги оставя без дом. Ама повече съм казал, че няма да се женя. Приятелки - да, ама жени - не. Тва жените… Хванах се веднъж с една девойка да прайм бизнес в София, ама тя никакви идеи нямаше. Аз може нищо да не съм завършил, пък тя бизнесменка, ама ми писна накрая и я оставих. тя да земе да продаде къщата, в която щяхме да правим заведението. И тоя дето я купи направи същите неща, дето аз исках и ние да направим, ама оная не ми разреши.
Колето пак заприказва за постиженията на холандците, че имали най-гъстата транспортна мрежа в Европа, пък аз седя и им се радвам на историйките.
Абе аз съм обиколил 50% от света, виждал съм пътища и магистрали. И други неща съм виждал. Германия е най-бялата страна на света, ти може да не я харесваш като население, ама по-подредена държава няма. Пък като бях в Италия и гледам, спрял съм аз на пътя до едно заведение и едно семейство с деца седи и ме гледа и се чудя кво ми има, пък те гледали до камиона един дето си прави някакви неприлични неща. Като хванах щангата и бой бой. Добре че дойде жандармерията и го спаси. На мен само едно “Благодаря” ми казаха и ме оставиха. Пък ко бях в България сума ти време щях да се мъкна по дела, до смърт ако го пребия най-добре. Пък в Албания, дето е най-смотаната страна децата от малки по 4 езика знаят, аз тука един чужд език не мога да се похваля че знам. А в Косово е най-голямата мафия. Там големите синове се занимават с проституция, с контрабанда, пък най-малкият остава да се грижи за майка си и баща си. Такъв ред и дисциплина има там. Аз 90% от света съм обиколил, знам ги нещата…
Навлизаме вече в София. Владая, Княжево, почват да ми се изреждат познати картини пред очите. Нашият човек кара по околовръстното и ще ни остави на разклона за Пловдив дето е, пък той ще си свие към София. Аз тържествувам, щото се очертава да хващам стоп от различно място. Да, ама не. Някъде към Арена Младост един микробус тръгна да напира да изпреварва и светка с фаровете зад нас. Пък то на околовръстното на София правила за движение и платна не важат и то просто няма място тоя да изпревари. Как да е, намърда се пред камиона, ама нашият човек така се изнерви, че се почна едно лудо преследване в стил стандартен американски екшън. На няколко пъти бяхме на сантиметри от микробуса. Двамата шофьори се псуват, крещят през прозорците, фучат с бясна скорост, редят заплахи и на 10 метра от мястото, където трябваше ние да си хващаме стопа за Стара Загора, на един светофар микробусът спира, нашият човек също набива спирачки. От микробуса наскачат двама: единият с огромен чук, другият с голи ръце, ама рита камиона. Нашият човек извади от сенника един нож и еднометрова тръба изпод седалката.
Кажи е, какво искаш е? Отбий след завоя да се разберем!
Аз съм като на тръни, но Колето трите бирички, дето обърна са го отпуснали и на уплашените ми погледи отвръща с неадекватни усмивчици. Мисля си дали да не слизаме, но нашият човек държи да ни остави след завоя.
Обаче микробусът не отбива, следователно и камионът не спира, ами тръгва след него, за да се почне едно лудо преследване по софийските улици.
Ей сега ще му еба майката на тоя и ще ви върна пак. обяснява нашият човек и мята ножа през прозореца по микробуса. Не че щеше да уцели, ама за атракцията сигурно.
Но като по-компактен и по-лесноподвижен микробусът успява да набере солидна преднина и нашият човек е принуден да се откаже от намеренията си и сви по някаква улица, за да се озовем на един паркинг до Софияленд. Оня психар е твърдорешен да ни върне обратно на околовръстното, но първо трябва да сменим камиона с една Жигула, предната гума, на която обаче беше толкова спаднала, че изглеждаше все едно се е разтекла. Нашият човек тръгна да рови в кабината на камиона за помпа и събаря от там всичко друго но не и въпросното приспособление, включително и една бутилка кола, която от удара се спука и от нея изби една тънка струйка, щото нали е под налягане. Връчи ни я и ние кво да правим - взимаме я с нас, щото току виж сме го обидили и реши да ни изколи. Да не го ядосваше излишно. Разделяме се по живо по здраво, щото се е видяло, че той вече с нищо не може да ни помогне.
Придвижваме се до най-близката спирка, на която по една случайност се е събрало цялото контрольорско войнство на София и по още една случайност в същия момент минава едно 88. С цялата си наглост питам един от контрольорите на спирката приблизително за маршрута, за да ми се потвърдят предположенията. Качваме се и веднага се стрелвам да взимам билетче от шофьора. По пътя ме спира един от приятните типове дето бяха на спирката.
Сега ли се качвате?
Да.
Разминахме се без глоба, че и без билетче. Колето, обаче, почва яко да спича, няма и помен от хладнокръвния Кольо в камиона преди малко.
Деница, изобщо знаеш ли къде отиваме?
Спокойно, Коле.
Къде ме водиш? Я да си слезем на Дианабад, да идем до Студентски град и от там да хващаме, каквото ще хващаме.
Ама няма смисъл, при положение, че сме си в правилния автобус.
Все пак знаех къде отиваме и не след дълго сме вече на Цариградско шосе и чакаме 5тицата. Кольо обаче не спира с параноите си и ме засипва с въпроси. Уж роден в София, уж не знам си какво, пък си вкарва тъпи спекове.
За го успокоя малко му показвам до къде трябва да стигнем: бодвам си пръстчето на таблото, там където пише “Д. Лозен” и Колето се хваща да брои спирките от червена отбелязка до “Д.Лозен” - 14 ги изкара.
Стигаме Пежо.
Коле, тука слизаме?
Как ще слизаме тука, има още 7 спирки.Хич не ми хваща вяра това момче, ама от къде да зне, че в София автобусите не спират на всяка упомената спирка. Следващия път ще го оставя да си ходи до Долни Лозен, да го видя тогава.
Часът е 18 и след повече от час чакане, висяне на адското слънце, от което хванахме солиден тен и заприличахме на цигани ни, спасява Пътна помощ. Общо две прекачвания и в 20:30 сме си в родния град. 16 стопа за 48 часа и над 1000 изминати километра през това време. Авантюризмът ни водеше през цялото време и късметът, който извадихме като цяло, превърна малкото ни приключение в едно много приятно изживяване. Ще има какво да разказваме на внуците.:)
