anger management

Дай да вървим направо да не се изгубим нещо. Ама сега нищо няма да ни стане ако в тая уличка кривнем на ляво. Тая сграда прилича на полиция. А тая наистина е полиция. Абе я виж на картата къде сме, че вече се уморих да обикалям.

Пресичаме кръстовището на двете широки улици с авторитетни имена. Цецо отива да си купи запалка от единственото отворено място в тия малки часове на нощта. Някаква розова. Такъв му бил късмета. Той пък си го харесва. Малко по-нататък правим още едно безсмислено пресичане и обръщаме посоката. Умишленото изгубване е успешно завършено.

Тръгваме да възстановяваме пътя по спомен. Да, със сигурност минахме от тук, но тая табела я гледахме от друг ъгъл. Оглеждаме картата от всички страни и явно най-накрая заговорихме с нея на един език, защото моментално се озоваваме на Singerstrаße. 109, на няколко метра от хостела, точно на мястото, от което двойника на Азис ни изгони, защото бяхме попрекалили с децибелите. Шшшт.

Три дни по-късно същото направи и Долф Лундгрен, по малко по-любезен начин. Тогава обаче зарязахме нощните похождения из квартала. Ром с кола в стаята. Австралийския фотограф, който ни зачислиха да спи на шестото легло, на мястото на “китайката”, ни пусна музичка и я остави да върви цяла нощ. По-добре ни се вписа в компанията от първата съквартирантка. Нищо не отказа.:)

Последната сутрин, като единствена негонеща полети, трябваше да му кажа, че храната в хладилника е за него. Така и не го дочаках да се събуди. Оставих му бележка на гърба на сметката за стаята. Мартин го използва тоя лист да подготвя важните въпроси, на които отговаряхме по няколко пъти на ден. Martin will prepare.

Някъде между тия две вечери имаше други две: една концертна и една, в която държахме да видим Райхстага по тъмно, но стигнаме само до някаква детска площадка зад ъгъла и там си останахме. Жоро и Владо замаляха отрано.

Музея на стената го отписахме. Само Жоро не можа да го прежали и една сутрин зачезна да го гледа сам. Не си заслужавало. Виж, обаче еврейския беше друга работа. Можеш да влезеш в него само от съседната сграда. Има и някакъв странен атриум, ъгли, които те удрят в главата, огледала. Архитектска му работа. Няма да ви казвам каква стратегия имат за сглобяване на макети, особено ако им се дадат 5 месеца до крайния срок, това архитектите, не евреите.

Някой искаше детенце от дървото с желанията.

Деформирани, разтелени до невъзможност 5 цента. 5 крони. Мини купър на отиване. Das Land der Frühaufsteher. Хоуми. Правата, правата за тревата. Психоложката, дето не е психоложка. Посредствената корица. Децата, които никога не сме били. Станиолчета с трохи. Първата глътка от бирата. Сигурна ли си, че ще изядеш цял дюнер? Не успях, наистина. Четирите последни цигари на Цецо. Да правим щури неща! Къде си бе, тройка по немски… Най-големият фен на Бранденбургската врата. Невена, Добо е. Що ни оставихте, е? Ми ти спеше! Синтетиката. За Цветомор и имената. Или историята с маршрутката. Помисли си добре: две тъпи или една яка. Тая я знам. Тъпото Белведере, мой, дет’ на прииба. Ако става дума и там се загубихме. Bode-museum не означава музей на земята. Не се спряхте, значи, да се хейтите. Зле си, защото мислиш за грешните неща… и си прибери чадъра като влизаме в метрото.

С това смятам въпросът за приключен.:) Хубава тетралогия се получи.

След концерта седнахме на пейките, за да изчакаме тълпите да се поразредят. Exit music (for a film). Гледаме движещото се множество пред нас и си даваме време да осъзнаем какво точно се е случило, да уеднаквим версиите, защото бяхме на различни места и сме имали различни изгледи. Videotape. Превъртаме в съзнанията си всичко, отначало, песен по песен. Един след друг повтаряме:

Искам пак, искам пак.

Димана ми звъни. Timing is everything. Опитвам се да й разкажа какво точно съм видяла. Думите обаче не ми достигат да й направя достоверна възстановка на концерта.

Абе всичко много яко, Дуд, ама защо така си припаднала.

Е как без това, аз така си изживях моя катарзис, за да си посрещна това събитието с ясно съзнание. Като силно и рязко ужилване, което ми събуди сетивата. Като памучето с йод върху ожуленото коляно, споменът за което ще ми напомня да внимавам повече.

The Gloaming. Сцена на открито. Опъната черна тента отгоре. От нея се спускат необичайно продълговати прожектори. Блеснаха някъде между 20:32 и 20:58 местно време. Окъпаха сцената и първите редове в ярка светлина и дадоха началото на съществетана част от концерта. Това бяха двата пъти, когато си погледнах часовника. Повече не го направих до края. Просто времето нямаше значение. Казват, че свирили 2 часа и 15 минути. Вярвам им.

Оставям дъждът да се стича от косата ми по ризата. Все едно е слънчево зайче и не може да остави никаква следа след себе си.Том Йорк си допя каквото беше започнал:

Sorry about the rain, but this is a Radiohead gig.

Следващите му включвания с говор бяха някаква закачка заради една не съвсем настроена китара, обяснения за предишния им концерт в Берлин и поздрав за подгряващите. Които ако не му бяха приятели, с които прави кавъри, можеш да си помислиш, че ги натовари. Ако става дума всъщност, не знам за какво си нареди китариста при положение, че и неговото пиано на едно от първите песни звучеше доста странно.

Дъждът си дава малка почивка и точно си мисля, че сега няма какво да подкрепи изпълнението на There there и светлините по сцената започват да премигат така сякаш там вали.

Колкото повече се стъмнява, толкова по-ясни стават цветовете. Вече са осветени и хората много по-далеч от сцената. Никога не съм предполагала, че концерт на Radiohead може да е толкова жив. Чорлав хахо с червените панталони и раздърпаната риза. Weird fish. “Eмо”, дето свирил на хармоника, пък всъщност искал на китара, ама те не му давали. Anyone can play guitar! Брат му. Kитарист и барабанист, за които нямам истории, но Цецо може да направи нещо по-въпроса. Всички. 5. Том не отсъпва по мултиинструменталност на “емото”: клавиши, струни, микрофон, палки. Bangers and mash.

You and whose army. Имах чувството, че ще се прекатури от столчето си пред пияното, защото се беше се надвесил към публиката. На някоя от другите песни с пиано акомпанимент тръгна да си оправя слушалките защото нещо му опъваха и си обърка интрото. Чатна си главата в стърчащия микрофон за наказание и си започна песента отначало.

Jigsaw falling into place в зелено.

Idioteque: подивяла светлина. Точно така съм си представяла винаги една идиотека.

My iron lung и Paranoid android: на тези пеем толкова добре, че дори в хор е вярно и в един глас. Без репетиции, с ръководител. National anthem: браждящо стържене от някакъв странен транзистор, като радиоточките в училище.

Акустичното мотивче на Street spirit. Небето си сдържаше емоциите до последно за точно тия 5 минутки, в които си се разплака отново. Разбирам го напълно какво му беше.

Както ми беше казал Рости преди много години, ехее, на 16тия ми рожден ден:

Това е тежка музика… за към 2-3 часа през нощта. Помнят се такива неща.

The Trickster. На спирката предвидихме придвидливостта… на една по-следваща Мартин заприкзва някакви сънароднички. Бях забравила колко е общителен.

Прибираме се на пръсти в стаята в хостела, за да не будим съквартирантката азиятка, която незнайно защо хейтнахме и не комуникирахме с нея. Fitter Happier. Go to sleep. Мушваме се послушно в пухкавите като облачета легла като малки деца. Stop whispering… Nice dream.

Sail to the moon.

Radiohead is my top artist.

С глух звук плъзгащите се врати на влака слепват една за друга. Съвсем безкомпромисно ми преграждат пътя от външния свят, но пък аз не се съпротивлявам. Доброволно си направих решителната крачка. Дори не искам да се обърна да огледам какво оставям зад себе си. Все едно ме е страх да не се разколебая от решението си да го напусна… толкова рано сутринта. Облягам се възможно най-плътно на една стъклена преграда така че да не преча на останалите вътре, забързани към работните си места. Вътре е претъпкано а аз имам около час път до крайната цел. Започвам да си мисля, че съм объркала влака, защото той би трябвало да се движи към предградията на града, а това някак не ми се връзва с хора бързащи за работа. Не, верен си е влака. Все пак противно на очакванията на повечето хора, чувството ми за ориентация изобщо не е за подценяване. Особено когато пътувам сама. Понякога ме обижда, че го подлагат на съмнение и го слагат под общия знаменател на другите типични зле прояви. За това пък точно не сте прави. Не говорете наизуст.

Влакът напуска прашния навес на станцията и го открива пред погледа ми. Той е навсякъде, гони влака и не ми разрешава да си тръгна още… моя шизофреничен, схизматичен Берлин… Винаги съм си падала по перковци.

Слез на следващата спирка и остани при мен. сякаш ми шепне, но пропускам поканите му да отминават без ясен, категоричен отговор.

Влакът се поизпразва и вече съм сигурна, че съм на прав път. Намирам си свободно място и сядам. Берлин въздъхва тежко, имам чувството, че и останалите хора го чуха и ме погледнаха с укор. Как мога просто така да си тръгна от него:

“Поне ме погледни през прозореца, за да знам, че все някога ще се върнеш пак.”

Прави той последен отчаян опит и аз оглеждам всичките онези места, които не можах да обходя. Четирите дни бяха крайно недостатъчни. Припомням си какво ми беше казала една обвита в карамелено ухание душа, през пукнатините на начупените си порцеланови очи:

Отидох на гости и останах там 6 месеца.

А аз сега съм като онези хипнотизирани меченца с червено сърчице на коремчето и избродирано бяло откровение отгоре за любовта им към Берлин. Сърцето ми си е все още на мястото, но в коремчето ми пърхат пеперудки.

Толкова пъти “вече видяно” и не само заради снимките на Димана от преди две години. Tам е есен а в моите видения беше друг Берлин. Не е и заради думичките от учебника в осми клас:
Potsdamer Platz, der Reichstag.

Пак в тоя същия учебник имаше някакви дето все си биеха среща на Alex(anderplatz) и ходеха в Drehcafe-то в телевизионната кула. Чудя се как са се намирали, защото това нещо Alex е огромно. Бранденбургската врата. Checkpoint Charlie със снимките на войничетата в съветска и американска униформа. You are leaving the american sector, а насреща ни тълпите туристи идващи от Източен Берлин, подават паспорт за печат и вече са свободни граждани на капиталистическия свят. Почти 20 години по-късно хората се подлагат на това, от което предците им са опитвали да избягат. Нелогични, иронични.

Няколко дни на ненарушимо спокойствие. Моя Sauergurkenzeit с краставички Spreewald. Като от Goodbye, Lennin! но без анахронистични плакати на Ikea. На малкия или големия Massurenplatz. В компанията на четирите отзявки. Тяхното присъствие ме остави по-лесно от берлинското. Тръгнаха бързо и категорично. Просто затвориха вратата от матово стъкло и си поеха към летището.

И въпреки това отсъствието им е осезаемо. Историите на Цецо, които единствена чувам за първи път. Не е важно какво ти се случва. Важното е да има кой да разкаже за него. Загриженото “Добре ли си?” от Владо, когато усети дори съвсем лека неадекватност в погледа ми. Липсват. Този път не следвам перфектно съставения план за действие на Жоро. Сама съм си будна съвест, макар и малко недоспала. Усмихвам си се отново на “цялата тиква с дръжката”. Вече не ми е толкова смешно, както когато разказвах за нея на Мартин и той в просъница осуетяваше опитите ми да го оставя да спи спокойно.

Сменям влака. С една идея по-далеч от Берлин и по-близко до всичко друго. Medienstadt Babelsberg. Хелга искаше да ме прати там. Опитвам се от прозореца да добия някаква представа за него, но виждам само някаква безлична улица и керемиденочервената сграда на гарата. Спи градът. Часът е едва 9 сутринта.

Слизам на предпоследната спирка до където важи ABC-билетът и отново прочитам указанията, които предвидливо съм изпринтирала от нета още преди да тръгна за Берлин. Между гарата и автобусната спирка има план на селото. Способността ми за ориентация в непозната местност отново е ударила най-горната чертичка. Картата е невероятно ясна.

Не вървя, а по-скоро се нося на там, където трябва: към поредната крайпътна бензиностанция, която ще видя за пръв и вероятно непоследен път. Толкова ми е изпълнено и осмислено. Стигам до някакъв завой, от който се разклоняват три пътя в три различни посоки и всеки от тях обещава да е верния. Хващам единия, към който ми кимна собствената ми интуиция. Следвам я по петите до някаква шумоизолираща стена.

Не бе, жена. Не е от тук пътя. Дай аз да водя.

Обръщам й съвсем безцеремонно гръб и тръгвам в обратната посока. Тя безмълвно ме следва и ехидно се подсмихва.

Женската интуиция рядко греши. не пропуска да ми напомни.

Разпитвам някакви хора. Двама от тях ми дават противоречиви и съответно грешни указания. Третия обаче знае какви ги говори, макар и на невъобразим бранденбурски диалект. Права била тая моя интуиция. Трябвало просто да заобиколя стената. С поглед търся на нея зелената врата, за която пише в указанията на старите стопаджии. Отварям я и преминавам в моя си свят на безкрайни магистрали и летящи коли. С поглед търся регистрационния номер, който обещава да ме откара най-далеч. Късмет. Директен стоп почти до Франкфурт. Майнц ще се зарадва да ме види за вечеря, а аз няма да му казвам за малката си афера с Берлин.:)

Някаква сива мъгла се спуска пред погледа ми. Опитвам се да запазя присъствие на духа, но не ми се отдава особено. Решавам че все пак трябва да поседна малко на земята. Близо два часа на коварното юлско залязващо слънце. Бяхме там още преди да отворят вратите, за да сме първи и най-отпред. От мястото където сме в момента се вижда перфектно. От около 15 минути по сцената щъкат техници. Само на тях им е ясно какво точно правят. Подгряващата група не беше всъщност толкова зле, дори бяха донякъде симпатични. Но нещо не успяха да се разберат с мозъчните ми импулси и с влиянието на “приятните зловония”. Така замъглено съзнанието ми не може да ми даде отговор какво всъщност става с мен. Решавам да поискам обективно, мнение за физическото си благосъстояние от стоящия наблизо Мартин. Няма да му казвам, че от пет минути виждам като през вълнена къделя.

Усещаш ли ми пулса?

Мартин несигурно се опитва да го напипа по вътрешната част на ръката ми. Грешен въпрос. Но откъде да знам, че той идея си няма как се мери пулс.

Нищо не усещам. Къде ти е пулса?

Ясно. Пак ще съм в ролята на Миа Уолъс. И сега какво правим? Нямам пулс, звучи логично да поизгубя малко и съзнание. Тъмното ме удря от две страни, точно от към слепоочията. Все едно някой се е промъкнал зад гърба ми и е сложил ръце пред очите ми. Рязко ми затваря клепачите и ме оставя така да вися като на кукла на конци. С едно движение реже конците и и аз се свличам като тежка зимна дреха. Секунди на пълна тъмнина и докато главата ми е все още празна за каквито и да е възприятия някаква сила ме вдига. Светлината в края на тунела са
настойчивите протести на Мартин към медицинския екип при опита им да ме изведат от мястото ми. She is fine, she is fine. Този път той ще е Винсънт Вега очевидно. Събирам ръце около врата му и така облегната на рамото му вдигам леко очи нагоре, без да знам какво всъщност търся. Срещам уплашения му поглед му и пак задавам грешен въпрос:

Radiohead започнаха ли?
Не още.
(После ми каза, че като го е чул това от мен му е станало ясно, че наистина не съм добре.)

Чакам да ми се възстановят напълно жизнените фактори и да си поискам някакъв сандвич от Цецо. Трябваше да ги послушам за тяхната теория за отпушването, а не да се правя на герой. Аз съм просто едно Нанси, държа правата…

От човешката плетеница около мен се промушват ръце. Като в онзи стар филм “Лабиринт”. От едната взимам захарче, от другата бутилка минерална вода. Трета ми подава Corny, но от него не се възползвах. Точно захарче ми трябва. Поне така съм чувала, че се прави като припаднеш. Мартин ми говори нещо иззад гърба, но не мога да асимилирам нищо докато захарчето се стапя и се просмуква в езика ми. Преглъщам бавно сладката каша. High and Dry. С жест му показвам да ме остави за минутка. Стават две. Състоянието ми е стабилно, когато Жоро изстрелва:

Излизаме! И на Цецо му е зле.

Поглеждам го Цецо, по-скоро той ми минава пред погледа блед и със сенки под очите. След този ми рестарт посоките и моторните функции все още не ги владея напълно. На него му прилошало като ме видял как припадам. На това му казвам солидарност. Е не мога и аз да го изоставя и на мен ще ми става лошо пак. Другите трима ни извеждат от тълпата. Цецо сяда на една от пейките, а аз хуквам нагоре по стълбите. Докато стигна до горе забравих за какво точно съм тръгнала, но решавам все пак да отида в тоалетната като предреждам цялата опашка чакащи женички. Някак си звучи ми логично като припаднеш и да идеш в тоалетната. Поседях малко там без много ясна цел, плиснах си малко вода на лицето, погледах си бледата физиономия в огледало и когато придобих някакъв малко по-прасковен цвят си слязох долу при другите. Цецо си седеше притихнал, Владо не знам какво правеше точно… май следеше Цецо от дистанция. Мартин и Жоро бяха тръгнали да ме търсят.

Започвам да разказвам на Цецо как все едно съм се върнала от мъртвите и съм си просмислила целия живот. Разказвам му и за моята сива мъгла и двата черни удара, които всъщност ме повалиха на земята.

Той разбиращо потвърждава, че наистина това става като припаднеш, пък и той беше на половината път. Удряме по едно пет, че сме добре. Владо разсъждава над казаното от мен.

Щом се базикаш с това значи наистина си по-добре. Отивам да ви донеса кола.

Идват и другите двама, явно отказали се да ме търсят. Пък и аз сама се намерих. Мартин едва успява да се усмихне, все още не е съвсем на себе си. Лесно ли се преодолява шокът от припаднало зле.

Недей да изчезваш повече така. Знаеш ли колко беше бледа. В устните ти нямаше никаква кръв.

Жоро ме скастря нещо, че нямам мярка и в погледа му прочитам спомена за Холандия.

Не че в случая двете интоксикации не изиграха роля, но имаше и други фактори, които ме повалиха. Малък хинт за желаещите да ми организират атентат: нека ми пуснат Modeselektor.

Двамата мои Винсънтовци си се натъпкват отново в тълпата. packt like sardines in a crushd tin box. Аз, както обявих малко по-нагоре в същия пост, се отказах да се правя на герой и си оставам в периферията на публиката. Тъй де, оставам при човека с най-голям брой припадания, да се уча на опит и при гангстера пазител. Правя някакви опити да се набутам пак навътре, но си намирам едно много яко местенце баш до оградата и си оставам там. Единственото, което пропускам е видеостената в дъното на сцената, за което изобщо не съжалявам, защото подобно нещо имаше и на концерта на Portishead. По този начин двете събития си имат две абсолютно уникални перспективи, от които съм ги наблюдавала.
Заръсва ситен дъждец. Цецо се обръща към мен:

Чудесно! Сега съвсем ще се съвземеш…

От три години насам за пръв път си развалям серийката от балове, което все още преживявам тежко. Честито на всички. Днес си припомняхме с Димана какви са ни били дните около 24ти май през изминалите години. Мога да твърдя, че и тази година не бяха лоши. Аз бях на парти в Дармщадт, което взе две жертви: гласа ми и поредния развален чифт обици. Би трябвало и с двете липси да съм свикнала вече. Не се случват за първи път.
Та беше тежка седмица и днес ми е денят за почивка, отзяване и малко дописване на този пост, който съм почнала от има-няма 2 месеца. Ето ви едно леко четиво, включващо предимно концертни историйки и пътешествия.

Културно мероприятие

Супер Сташо ми връчва едно зеленикаво билетче. Аз му давам някакви пари, той ми връща. Вървим по брега на Майн, във Франкфурт сме. Само преди няколко часа съм преживяла един от най-хубавите си стопове. На една бензиностанция срещнах един немец. Много приятен. Стопаджия също. Продължихме заедно. Приказката ни спираше само за да си поемем дъх от историите, които разказвахме. Пътуваше към Хамбург от Фрайбург. 800 км. И не ги минава за първи път. Пътя го познава както аз познавам участъка от магистрала Тракия между Стара Загора и София. От толкова приказки забравих да го питам как се казва. Ух, че съм. Пропътувахме заедно има няма 100 км и там където ни оставиха той си намери едни другарчета, с които се запознал същия ден, но някъде ги загубил в суматохата.

Предишната вечер не успях да стигна до Майнц и останах да спя в Карлсруе. Връщам се от някаква импровизирана среща във Фрайбург. Гледахме филмчета, едното от които всеки път ми въздейства така, че брадичката ми почва да трепери. И не само на мен. Била съм там. И звездите бяха толкова близо. На никого нищо лошо не е сторила планината. Знам, че става дума за много пари, но не е правилно да си правят с нея каквото искат. Не го заслужава. И Иракли не го заслужава. И не успяхме да постигнем консенсус с домакините на срещата. Те искат освобождение отвън. А трябва просвещение, информация. Срещата беше като дискусия в училище. Всеки си знае неговото и се опитва да надвика другите. Интересното беше, че сред нас имаше един немец и за да разбира за какво иде реч, почти всички разговори протичаха на немски. И докато едно време е не можехме две приказки да вържем и умирахме от притеснение да кажем каквото и да е на този език, сега дори когато немчето не слушаше, си продължавахме. Съвсем спокойно и непринудено.

Видях във Фрайбург един плакат. Нищо особено като цяло. За един минал преди два дни концерт. Във Фрайбург съм ги изпуснала, обаче не и във Франкфурт. След два дни са там. Точно имам време да се прибера, да свърша едно-две неща преди голямото пътешествие, замисляно и организирано от близо два месеца. Не очаквам да навия много хора да дойдат с мен. Всъщност сещам се само за един супер герой, когото принципно не го свърта вкъщи и все си търси причина да излезе навън. 01.04.08, 20:00, Frankfurt, Nachtleben, Kultur Shock. Ей ти добра причина!

Пожелаваме си хубави неща с немеца-стопаджия. Той ме разпрегръща, аз му казвам, че сигурно пак ще се засечем някъде по пътищата. Стана ми едно топличко на душата. Чудничка пролет, зелена и слънчева. Времето, което всеки отявлен скитник очаква, за да си хване раничката и да обикаля света.

Само ми кажи град и аз ще намеря начин да стигна до там.

Казвам на Супер ви Сташо по телефона, визирайки градовете в областа Рейн-Майн, до чийто общствен транспорт имам свободен достъп. Той вече се е снабдил с билетите и в момента на обаждането пие чай и чете книжка. Казва Франкфурт. След има-няма час съм там. Супер Сташо тук, Супер Сташо там, няма го. Ясно, пуснал е стелт режим. И освен всичко друго се опитва да ме заблуди за местоположението си.

Къде си, Супер Сташо?
До Моста.
Кой мост. Зеления?
Не, зеления го виждам, ама съм по-близо до червения.
От коя страна? На небостъргачите или другата?
Другата.
На ляво или на дясно от червени мост?
На дясно.

Съответно аз не го намирам, защото говорим за различни червени мостове и освен всичко друго, той е от страната на небостъргачите, ама понеже бил с гръб към тях и не ги видял. Е тва вече… да не видиш небостъргачите. Намерихме се. Направихме сделката и за да не ни е безцелно ходенето, ще намерим клуба където ще е концерта. Не е далече. Като слезем от трамвая, само нагоре по стълбите и сме там. Супер Сташо ми заявява, че бил гладен и да му сготвя. Не знам как го прави: винаги избира да ми дойде на гости, когато умирам за сън. Пак ми проваля плановете за пълноценно отзяване след физическото ми и умствено изтощение от предния ден. Унасям се за малко във влака, докато той прослушва трите песни на Kultur Shock, които имам на телефона. Даде ми на Живка старите слушалки. Мисли за мен, как да му се сърдя… Тръгна си по сред нощ, след като си взе от мен някакви музики и ми се скара, че не съм му казала, че Portishead имат нов албум, а го зарибявам с концерти. Не ме е срам.

На другия ден му връщам визитата преди концерта. Така или иначе пътя за Карлсруе минава през Дармщадт. Пътят към Варна минава през товарна.. Бира за Супер Сташо и Trainspotting за двамата. Не, не е някакъв евфемизъм, пуснахме си филма да гледаме. Предния път май хич не съм го разбрала. Този му се радвам много. За никъде не бързаме, ама на тоя транспорт не можеш му хвана спатиите. Трамваите са хамелеони. Качваш се на номер 5, който си пътува към гарата, обаче след две спирки, той е вече номер 7 и отива към Frankenstein (да, има такова място близо до Дармщадт).

Пристигаме половин час след обявения и за моя голяма радост още нищо не е започнало. В някакво супер приповдигнато настроение съм, което ме прави свръх комукативна. Говоря си с охраната на заведението. Ами нямало много продадени билети, но ще има концерт. Групата е вече тук. В 9:30 ще започнат. И какво да правим ние за близо час време. Ами да идем да си вземем нещо за пиене. Ромче с кола. Пейка в парка. Топла вечер. И ако не бяха зайците по полянката до нас, можех да си кажа, че съм в Стара Загора. Дори българска реч се чува от преминаващите хора. Опитвам се да обясня на Супер Сташо нещо за някакви принципи, но той си зяпа зайците и не ебава особено. На мен очичките ми светят. Чувствам се добре. Тази вечер ще се случва нещо различно, ще е запомнящо се, дори и само защото не е ежедневно.

От входа на клубчето се чува представянето на групата. Точно на време. Вътре сме по-малко от 100 човека, но какво от това. От втората песен нататък не съм спряла да скачам и да мятам каквото мога. Следващите дни бях супер схваната, но си заслужаваше всяко изтръпнало мускулче. Спирах само, за да направя някоя и друга снимка. Не се получиха особено добре заради оскъдното осветление в клубчето. И както си беше на моменти хард и пред сцената се вихреше пого, то в други моменти си беше откровена чалгия и се мятаха яки чупки в кръста. И това си беше просто музика, която ни свързваше, защото повечето присъстващи бяхме представители на балкански държави. След концерта групата си седна в клубчето да си приказва с нас. Япончето обясняваше на една групичка сърби, с които се запознахме и после пътувахме заедно с влака, че се научил да свири на бас в Африка. Аз пък подхванах разговор с Вал, който в началото тактично ме запита дали не съм македонка, да не вземе да стане някой международен скандал. Как малко, 90 минути свирихме. Джино пък се ръкуваше с всички наред и раздаваше целувки. Душичка и половина, въпреки че е баш бая човек. Разумем се ми казва и ми разправя как в София и Прищина им били най-яките концерти, 1500 човека. Много колоритен образ, едни шалвари с пайети, една брада, едни расти, едни чудеса. Слагам си го в отбора с червеите, наречен “Моите мъже”. А защо я нямаше “Благуньо Денче”, питам. Моята песен е това. Не била просто в програмата на турнето. Нищо, ще си я слушам вкъщи. Двамата американци малко на страна седяха, но и те приемаха поздрави. Цигуларят е пуснал едни косиии. Като Рапунцел е. А концерт в София? Представям си там какво чудо ще е, след като това им е бил един от не добрите концерти, а аз отдавна не бях издивявала така. След края му бях тотално обезводнена, пресипнала и физически изтощена, но ако бяха започнали отначало, пак щях да скачам като за последно.

Мрак, брате, мрак, казаха сърбите. Това значело, че нещо е много яко. Качваме се във влака, защото сме в една и съща посока и си обясняваме нещо за ракии някакви, филми, песни. Неща дето немците няма как да ги разберат. В един момент около нас се опразни, заради шума, който вдигахме.

На другата сутрин се събуждам от стъпките на Супер Сташо. Някой е станал преди мен. Едва-едва си надигам рошавата глава изпод завивките, Супер Сташо ми оставя до главата една чаша чай за пресипналото гърло и аспирин за мускулната треска. Ама ми е грижовен.

Остани да се наспиш, аз отивам на лекция.

Какъв ти сън Супер Сташо. Имам влак да гоня, стоп да хващам. 10 минути след като е като е излязъл, вратата се хлопва и след мен.

Стопът е супер вървежен и в някакви яки коли. До обяд съм вече в Карлсруе.

Сега тук малко ретроспекция:
Един индиец подарил на Димана колело. Това не е нищо необичайно. Мечката също си има. Обаче Димана един ден минала покрай едно незаключено колело, решила че е безстопанствено и го приютила при себе си, за да има какво да карам когато съм й на гости. Колелото е едно нисичко, леко ръждясало и като го караш издава един стържещ звук. Наричаме го “Джазовото”, но така и не разбрах защо точно. Дали заради звука, дали защото е някакво по-нисичко или защото изглежда леко изпаднало. Моника, една от на Димана дружките казва, че имало лоша карма, защото е крадено. Но пък има и една друга теория: понеже го е взела мислейки за мен, т.е. с неегоистична цел, лошата карма се неутрализира. Та това колело като спах при Димана след срещата във Фрайбург, го заключихме до една църква в началото на Карлсруе, с идеята при това ми посещение да си го отключа и да си джиткам с него из града.

Отивам при Димана в библиотеката, където тя нарежда книги, за което пък и плащат. Мечката е на последния си изпит за тоя семестър и след това е волна птичка. Докато ги чакам да ида да напазарувам и да взема да сготвя…

Остатъка от деня премина в разходка с колела из Карлсруе и околностите. Най-вече Дурлах, което понастоящем е квартал на Карлсруе, но има някакви сепаратистки движения за неговото освобождение и утвърждаването му като самостоятелна административна единица.

Вечерта - игри в общежитието на Мечо заедно с колегите му (Etec for life!) и Емо. Аз и Димана ще спим при Мечака вечерта, но повечето тръгват да си хващат транспортите за по къщята, аз се катурвам на диванчето в столовата им и се унасям блажено, защото предната нощ почти не съм спала. По едно време в просъница чувам гласа на Емо:

Павка, много ме кефят, много са спокойни?
Кой бе, Деница ли е спокойна, тя е спокойна само когато спи.
Не бе, колегите ти.

Очаквах Мечката да вкара още някой недоволен коментар по мой адрес, но понеже той не го направи през следващите 5 минути аз си продължих със съня.

Генералния план

1. Крайна цел: концертът на Portishead на 06.04 в Кьолн. Дестинацията е избрана от Ивайло, който беше най-надъханият промоутър на събитието и който всички бяхме безкрайно изненадани, че пропусна. Но той беше така добър да подари билета на Мечката, така че ще го запомним с добро.

2. Крави, шоколад, часовници, банки. Понеже Германия ни е тясна вече, решихме единодушно, че малко разходка из Швейцария няма да ни се отрази зле. И трябваше Швейцария задължително да бъде включена в това пътуване, защото на Димана паспорта й изтича на 15.04., а с лична карта ще стигне далеч, но само в рамките на ЕС.

3. Придвижването става изключелно и само на стоп, с няколко малки изключения… и по-голямата част от пътя си я минахме комплект четворка.

3.1. Нина: Mitfahrt от Вюрцбург до Карлсруе.

3.2. Baden-W?rttemberg Ticket: До 5 човека за общо 28 евро за пътуване в рамките на един ден с влаци из едноименната провинция. Което отвсякъде погледнато си е далавера. Провинцията е голяма и обикновено има какво да се види из нея +един малък бонус: важи и в Базел, което е съвсем малко по- на юг от немско-швейцарската граница. Толкова малко, че чак е незначително. Толкова малко, че дори нямат паспортна проверка на границата, тъй че Димана може да си ходи, когато иска.

И понеже Базел го разгледахме набързо и ни остана още време за пътуване, интегрирахме в плана и разходка до Donaueschingen, грубо преведено извора на Дунав. Което представлява следната локва.

Има обръщения от всички държави, през които минава Дунав + едно от Япония(?!). Едно започваше така: “Господин, Дунав,…”, Мечката му направи фотосесия от поне 10 снимки преди да се усети, че това не е българското, ами сръбското.

Някой вкара тривиата, че това всъщност не е истинският извор на Дунав. Това е само за туристите. Истинския извор е някъде в гората, скрит от хорските погледи. Все пак по-добре си беше от Титизее… предполагам.

Добре, че беше тази оферта с влаковете да си припомня какво е дълго пътуване с влак, че и през планината. Йе, бейбе! Като споменах бейбета, имаше едни дребосъци във влака за Donaueschingen дето налазиха влака в буквалния смисъл. Баща им отзял и спи, майка им някъде зачезна и те щъкат ли щъкат. Добре че добрите хора (единият от тях изглеждаше доста подозрително с хилядите пиърсинги и кубинките и другите подобни аксесоари, но нека не сме подвластни на предразсъдъци) във вагона им запречиха пътя иначе кой знае до къде щяха да стигнат. И те тогава се разврещяха. И после как да обичаш малки деца. Само врещят и не си изяждат хляба.

Тъй значи, тръгваме от Карлсруе към Фрайбург, спим при Ивайло, на другия ден - Швейцария и Дунав.

След посещението на извора, пак се прибираме при Ивайло да му спим в къщата.
След това си хващаме пътя за на север. Пренощуваме в Карлсруе, като междувременно уважаваме рожденденното парти на Светла (друга женичка на Димана, която има нещо миленско в себе си. Дуд, където и да идеш само жени около теб. Само да спомена, че когато Светлето проверяваше дали всички сме се събрали вече, първо се увери, че Димана е там и чак след това се увери за присъствието на приятеля си.) ииии…. на другия ден Kьолн.

Накратко: KA - FR - CH (FR) - KA - K

Ивайло ни посрещна като добър домакин, връчи ни ключовете за къщата и замина да играе футбол. След кратка гавра с гардероба му и деликатно ровичкане из нещата на Симба/милканко/брат му. Вариантите за изтъпяване в тази насока постепенно се изчерпват и напускаме скромната квартирка на Моневи в търсене на други по-интересни неща за правене, като например позиране на фона на Фрайбург от едно хълмче, което с малко фантазия може да мине за местното Аязмо.

/>

Eau de Cologne

Супер Сташо ми нервничи по телефона. Къде сме? Кога ще пристигнем? Не знам. Колко пъти вече съм му обяснявала вече, че на стоп положението винаги е “В колко успея да дойда”. Някъде на десетото му обаждане вече наистина сме в Кьолн. И двете двойки пристигаме по горе-долу едно и също време, но ни стоварват в двата противоположни края на града, а той никак не е малък, но ние с Нина за никъде не сме се и разбързали. Виждаме я катедралата (а именно там ни е масовата среща с нашия домакин Рена и със Супер Сташо, който твърдеше, че е взел влака, но както винаги имам съмнения че си го е прелетял разстоянието като примерен Супер герой), така по груба преценка нямаме повече от 20 минути път пеша.

Рена е много щастлива. Ще ви водя горе на катедралата. Нагоре към камбанарията се вие тясна и стръмна стълбица, на която едвам се разминават двама човека, след нея следват още по-клаустрофобични коридори. Дъннн. Удря една от камбаните и заглушава въпроса на Рена “Как се казва това на български?” Даннн. Кънти вторият удар и си запушваме ушите. Малка тренировка за концерта довечера.
Още малко стъпала нагоре и пак сме на светло… а долу целият град като архитектурен макет.

Супер Сташо пак ми звъни. Аз му казвам на катедралата, той седи пред гарата. Супер герой без GPS.

P is for Portishead

Оставяме си раниците у Рена и почти веднага потегляме към концерта. Още от спирката се вият тълпи с хора, някакви чичковци размахват билети, опитват се да ги препродадат. Мечо отдавна се е отказал от идеята да продава този на Ивайло, ще си се възползва. Влизаме, а залата е вече пълна. Пред мен всичко е немци със среден ръст 2 метра. С какво ги хранят тия хора!? Опитвам се да се промъкна напред, лекичко и с финес. И успявам де, не ми е за първи път. пък и с моя скромен ръст, едва достигащ 1.70 не изглеждам заплаха за никого. Мисля си че другите ме следват, но в един момент се оглеждам, близо съм до сцената и всред тълпа от непознати. Димана ми звъни:

Къде си?
Отпред.
Не те виждам. Подскачам. Виждаш ли ме сега?
Не. Виждаш ли сцената?
Да, но Нина нищо не вижда и ще търсим друго място.
ОК, аз оставам тук. Мястото е добро.
Хубаво. Айде до после.

Излиза някаква никому неизвестна групичка - Kling Klang, за които всички бяхме единодушни, че не са най-оптималния вариант за подгряваща група. Това, естествено, ги превърна в материал за изтъпявка след това. Приключиха си безславно 45-минутното почти изцяло инструменталното изпълнение и си обраха крушите.

В паузата решавам да мина още съвсееем мъничко напред. Струва ми се, че от групичката пред мен се носи българска реч. След известно колебание решавам все пак да ги заприказвам.

Абе ти не си ли от Майнц? ме запитва едното от момичетата.

Спомних си веднага следната история свързана с нея:
Разгърнала съм си в някаква лекция един от ония тефтери дето на крайните страници имат карта… я на света, я на Европа, я на България. От скука явно ме е хванала носталгията и съм на картата на България. Съзерцавам си я тихо и кротко. Зад мен обаче седи един румънец, приятел на това момиче. Развълнувано я сръчква. Това България ли е? Ами България е, обаче аз не усещам нищо, а продължавам да си медитирам върху картата. Добре, че Невена все пак не е ръб като мен и ме заприказва след като професорът реши, че е говорил достатъчно и ни пусна да си ходим. И ако това е случайност? Аз се радвам, че с кого имам да си споделя изживяванията по време на концерта, след като изгледите да намеря Димана, Мечо, Нина и Сташо клонят към нула.

Светлините в залата угасват и в същия момент блясва преливащото в 3 P. Portishead. Third. Няколко цветни лъча се гонят в пространството над сцената и музикантите. Бет си изчаква търпеливо интрото на Silence и запява първите строфи от песента. Звукът е кристален. А гласът е точно такъв какъвто сме свикнали да го чуваме, само дето този път е на живо и е още по-въздействащо. Но истинската агония на умиращия космонавт все още не е започнала. За сега си е обикновена тъга, все още има надежда.

Групата продължава по съдържанието на новия албум с Hunter. После малко ретро звучене. Mysterons. И вече всеки присъстващ е спечелен от познатото. Дори тези, които не са слушали Third са заинтригувани и вече няма връщане назад. The Rip е посрещната с повечко ентусиазъм от предните две нови.

И каква е първата ни асоциация като се спомене Portishead? Много ясно, че Glory Box. Ако някой ми каже друго, мога силно да се осъмня. Всички сме се зарибили първо с тая песен. Емблематична си е. Култова. Това е от ония песни, които ако не те грабнат, няма какво друго да го направи. Само лекичко да ти минат покрай ушите и вече са трайно в съзнанието и преди да си се усетил си припяваш… Just give me a reason to love you… Just give me a reason to be… a woman. Слушали сме я хиляди пъти, но кой ще се възпротиви Бет да ни я повтори още един път. Ей така, заради доброто старо време.

Разновесието между стари и нови песни ненатрапчиво си остана постигнато до края. Както и това между по-лежерното и по-твърдо звучене на отделните песни. Някъде беше споменато, че диференцирането между стари и нови песни го постига и светлината. На новите виждаме синьо-зеленото с леки виолетови нюанси осветление, докато на старите визуализацията е по-естествена. Черно-бели кадри на видеостените и ярката жълта светлина допълват топлото ретро-усещане. Не знам колко камери имаше инсталирани на различни места по сцената но всеки един от музикантите можеше да се види от няколко различни перспективи. Например пръстите, които играят по клавира или ударите на чинелите.

На мен двата ми любими момента са почти акустичното изпълнение на Wandering Star, доста по-спокойно от оригинала и изпълнението на Threads, която не знам дали само на мен така ми се счу или наистина завърши с I’m dying… И не просто завърши. Тази крехка женичка го крещеше с все сила. И звучеше толкова на място…

Живея физически, умрял съм духовно, ако един известен творец от края на 20ти, началото на 21ви век ми позволи да го цитирам.:)

Извличаше всеки тон с такава увереност, като в някакво трансцедентно състояние. И само минути след това, когато се опита да каже нещо на любимата публика я гледаш толкова несигурна и миличка, сякаш не знае, че преди малко е държала в плен всяка една жива душица в залата.

А да и не запали нито една цигара: или ги е спряла или се съобразява със забраната за пушене на обществени места в провинция Nordrhein-Westfallen.

Adrian Utley, Geoff Barrow и двамата гост-музиканти също бяха невероятни. Съжалявам, че ще ги спомена само в едно изречение поименно. Имат нелеката задача да останат в нечия сянка.:) Всеки един от суперлативите по-горе е посветен и на тях.

13 + 3 на бис иии… край. Човешката маса бавно се изтегля към изходите и от вече поразреденото множество изскача Димана. Това беше най-якия концерт, на който съм била. Мечо също не закъснява и отзивът му не е по-различен. Супер Сташо е още по-доволен, защото някаква мацка му танцувала много предизвикателно. Единствената критика дойде от Нина поради липсата на Only You.

Денят е неделя, часът е около 23, Нина има да хваща влак в 4, нямаме пари в брой студено е и понеже държавата е Германия, опциите са малко. Трябва ни сравнително топло място близо до гарата, където има кафе и приемат плащане с карти. След консултация с нашия експерт по следконцертни нощни разходки из големи градове, стигаме до единодушното решение да се бутнем в McDonalds и афтърпартито се вихри на много високо ниво.:)

Deutschlands gr?nes Herz

След концерта групичката ни бавно и сигурно се разпада и всеки си поема по пътя да си ходи дома. Само Мечо не се съобразява с всеобщата тенденция и си хваща пътя за Йена да се гледа с Иван.

Аз имах нужда малко да забавя темпото, пък и бях на работа два дни, през които с шефа ми ни бяха вкарали в адския куест, но се справихме. И понеже на третия ден вече не му трябвах, пък ей я къде е Йена, я да взема да се метна до там.

Все още имам още някаква остатъчна умора, която на моменти ме разколебава, но хващам стопа по-бързо отколкото очаквам и въпреки скептицизма на Мечо по обяд съм в това китно източногерманско градче.

Провинция Тюринген, наричат я “зеленото сърце на Германия”. За мен е очарователна и си оправдава напълно името. Но е и много тъжна. Хората я напускат. Няма работа. Едни отиват да работят в съседните по-богати провинции, други направо по някакви чужбини. Какъвто беше случая с единия човечец, който ни качи от Йена за Ваймар на другия ден. Той всъщност беше за някакво село преди Ваймар, но се зариби да ни закара до на Гьоте селото, за да си пробва GPS-a в позната обстановка преди да замине на другия ден с все колата, жената, децата за Дания.
Какви добри хорица имало по тия земи. И са много комуникативни, сравнявайки ги с тия в “старите” провинции.

Мечката от два дни е в Йена и не е мръднал от стаята на Иван. Играе някакви малоумни игрички в нета. Иван учи за изпити и му е все тая кой му е на гости и изобщо сам ли е в тая стая или не.

Мечо, хайде да тръгваме най-накрая.
Чакай, че много задобрях и ако сега спра ще умра.
Чакам те още 5 минути и тръгвам без теб.
Их мааму значи, дойде и развали дисциплината. Виж и на Иван пречиш, а толкова добре си живеехме…Айде тръгвай, така няма да видиш яките места.
Еми хубаво. Аз ще си пия чайче на балкона и ще си чета книжка, докато се наканиш, Мечо.

Общежитието е в подножието на планината, на мен ми напомня на някаква идилична хижичка. Чист въздух и зеленинка. Толкова имах нужда от точно това. Да си отзея без никой да ме занимава със себе си и без никой да очаква аз да го занимавам с нещо интересно.

Мечо 2 часа ме мота с “Чакай, само да ме убият”. Стигна 22ро ниво и накрая умря. С което се почна другата препирня: кой ще се обажда на Хелга да й кажем че ще й ходим на гости. (Между другото къщата й се намира насред полето. В нищото) Час по час звъним на Димана.
Ама, Дуда, кажи му… Дуда, кажи й… Тя някак си успява да ни усмирява от разстояние.

Дуд, той ще се обади ей сега. Само не го притискай. ми казва уверено сестра ми.

И след около 20 минути и изкачване на едно хълмче, което е едно от “яките” места, които Мечката ме заплашваше, че без него няма как да видя, той все пак звъни на Хелга, но нея я няма там, само телефонният й секретар. Който много се затъжи за нея, може да му звъни да й слуша медения гласец.

Вечерта ги зарибих с изповед.ком… най-накрая и аз да зарибя с някаква тъпня. А те бяха така добри да не ме будят, когато заспах на леглото на Иван, а просто да ме изтъркалят от него на походното легло, където се предполагаше да спя всъщност.

Плановете да ходим до Im Escherode, Аполда пропадат, затова ще посещаваме Ваймар.
Аз там си имам двама съученици. Със Сашо става някаква разминавка, защото по времето, когато вече сме във Ваймар, той записва песни в Йена. С Владо имаме малко повече успех. Измъкваме го от тях, недоял си кексчето. И с неговото любезно съдействие опознаваме градчето и околностите му.

Мечо има идея за културно мероприятие вечерта: ще ме води на планетариум. А за него от значение е, че това е именно ето този планетариум.

Като бяхме в Карлсруе на рожденденното парти на Светла, с Нина се бяхме засилили да търсим билети за концерт на Massive Attack, по възможност в Амстердам. Като споделихме на Кольо за намеренията ни, той отбеляза “Много бохемски живот водите.” И аз нали мисля в перспектива за литературните си творения, ми дойде гениалната идея за заглавие на пост. Нещо бохемско ще да е. А като ти пуснат в планетариума вместо дежурното образователно филмче, концерт на Queen, мисля че и формулировката си дойде от само себе си. Колкото до филмчето, беше все едно изпаднах в дупка във времето. Спомних си видеокасетите с концерти на баща ми от едно време, с тази разлика че този път ми го прожектираха на огромния купол над нас.

Втората ми вечер в Йена. Дъжд. И Сашо се появи. Оле, от кога не съм го виждала… брадясал, с повече коса отколкото си го спомням и… много гръндж. Вървяхме си нагоре по хълма под един чадър. А то валеше ли валеше…

И… повече повествование няма вече… след това вече си се прибрахме да си почваме семестъра. Имаше и други приключения, но за тях друг път. Сега за стигналите до края, една песничка на Влатко Стефановски, която от както й обърнах внимание, много ме развълнува. Легна ми на сърцето, нали съм си скитник.:)

Пустелиja

Патувам со денови , по разни друмови
Скитам по села и градови
Срекавам и гледам луге секакви
Со приказни тажни, и весели

Немам многу роднини, приjатели
Случаjно сум овде, немам планови
Имам доволно за jадене и пиене
И звезди доволно за броене

Факам пустелиja
Во земjа Вид-виделиjа
Барам лек, барам магиja
Бегам од поганиja

Фильан, фильан човек сум jас
Зар е важно име, биографиja
Не ти знам политика, религиja
Ме води мапа во срце скриена.

Факам пустелиja
Во земjа Вид-виделиjа
Барам лек, барам магиja
Бегам од поганja

Пустелиja во душата
Пустелиja, пуста останала…

Видов по пат триста циркузи
Што се човек нема да измисли
Шарени лажки со опашки
За да избега од себе си

Факам пустелиja
Во земjа Вид-виделjа
Барам лек, барам магиja
Бегам од поганja

Поминав и под виножито
Поминав сито и решето
Не пражуваj каj бев, что правев
Ке ти кажам, ке те излажам

На който поста му идва много дълъг, може да си гледа работата. Вашите пък са много кратки.

Втори ден ни брули ураганен вятър, което не ни пречи да си изкарваме добре. Имам си три мартенички на ръката и една закачена на блузата. Съквартирантите ми и те си имат по една и много се зарадваха като им ги вързах. Две усукани връвчици и цялата сила на традицията, която ми е все тъй любима.

Сутринта се събудихме на тавана на Мечака, на някакви дюшеци, завити тримата с единственото му одеало и парното ни грееше. На Супер Сташо винаги му е много топло явно и спа гол. Мечака си има много голям и верен фен, който пък си имаше рожден ден.

Толкова на място беше всичко в обстановката: музичката, приглущената светлина от една лампа и няколко свещички, хората насядали по рошавото червено килимче или на синьото канапе. Според Димана приличаше на някакво коктейлно парти. И пиенето въпреки опасенията на Евгени май си стигна доста доволно.

Chillout партито го подгря Jamiroquai с един концерт от Верона, в адския дъжд и човекът си скача по сцената и си джапа в локвите. Singing in the rain. Домакинът май зарибява всички с тоя концерт, но и аз да бях и аз щях да зарибявам. Отделно че музиката беше строго ограничена и подбрана. Ток по тялото беше жестоко дискриминирана.

Братчеда ми стопли сърцето с въпроса си, как да стигне на стоп до Мюнхен. Има да хваща полет до Барселона във вторник заедно с две жени. Кой като него.

Karma police. Супер Сташо знае какво да си каже със шофьорите, особено ако са му колеги. Напомня ми за Кольо като ходихме до Мелник. Мен такива спътници идеално ме устройват, защото докато те си хортуват мога да си отзея на задната седалка в мисли за кроасана наречен мой крак. Ако си имаш тротинетка не боли толкова докато вървиш.

Последният участък беше едно поле и много добре се получи, че от там накъдето аз не знаех вече на къде да вървим, Супер Сташо знаеше. От време на време може да се използва супергероя по предназначение, въпреки че през голямата част от времето не знае точно в коя посока вървим.

Слънцето се показваше тук-таме през разкъсаните облаци. Директни автобуси нямаше и вървяхме до гарата във Wixhausen (по този начин написано, нищо не означава това име, обаче ако “x” се замени с “chs”, е вече друга работа), да си намерим някакъв алтернативен.
Драматично беше небето. Облаците добре бяха станали, нищо че не бяха розови. Не бях виждала толкова хора да пускат хвърчила. Радваха се на вятъра. Самолетите летяха ниско, ориентираха се към кацане на летището във Frankfurt и можехме да им прочетем надписите от долната страна, толкова близко бяха. Огрените от слънцето почти еднакви къщички на една малка уличка във Wixhausen на фона на тъмното синьо-сиво небе си бяха красива гледка.

Като стана дума за Мелник малко по-рано, някой с псевдоним penka ми е оставил коментар по темата. Имам някакви съмнения относно личността скрита зад него.

Честит ви национален празник. Тук няма как да го отпразнуваме, но в Karlsruhe имат някакви тържества. Нашите пък са на Шипка, както всяка година. И на мен ми се ходи на Шипка и до църквата със златните кубета и после в Крънското ханче… или пък в Търново.

Тук няма планина, само две големи реки. Има едни хълмове в далечината, по които януари месец дори имаше сняг. Някой път трябва да ида до там. Имахме си един съквартирант бразилец, той си замина и ми подари колелото си, сега ще си го изчистя и ще си обикалям с него града и околностите.

Почвам да мисля на немски и да си напиша най-накрая домашните, за да съм свободен човек.

08.12 Денят започва с смс от мама - поздрав за студентския празник. Не знам защо, но родителите ми много го тачат. Спомням си как като бяхме малки с Димана, винаги си правеха някакви събирания и като ги питахме, защо празнуваме след като няма студенти сред нас, те мъдро ни отговаряха, че те са бивши студенти, а ние бъдещи и трябва да се празнува. Не може иначе. Търсеха си повод хората.
Много сме знаели тогава какво е студент и защо хората стават студенти и такива неща. И днес не ми е много ясно де. Според Ивайло Монев, един от изтъкнатите, многоуважавани философи на постмодернизма, не си студент, ако нямаш взет изпит. Ето защо той тази година обяви бойкот на празника и се отдаде на размишления и игра на шах, в жилището си във Фрайбург. Причината, изтъкната от него не бе приета с особено доверие от страна на челеновете на неговото обкръжение, тъй като при предварителните планове за организация на поредния симпозиум на утайките в Германия, той взе дейно участие. Но както опита учи, много често се случва точно най-ентусиазираните се отказват в последния момент от начинанието. Дори има регистрирани случаи, в които въпросните най-ентусиазирани лица да извикат на мероприятието 5 човека, а сами те да не дойдат. Аномалии всякакви.:)
Почти съм сигурна, че нашият приятел Ивайло ще вземе не един изпит в края на този семестър, но тогава почти със сигурност ще погледне на нещата от коренно различен ъгъл и тогава дефиницията за студент ще се измени, например, на човек, който поне веднъж е късан на изпит. Поне по-правдоподобно оправдание да беше измислил, да речем че са те отвлекли извънземните или че съседката ти е бременна и ще ражда всеки момент и трябва да асистираш. Варианти бол. Не знам дали е честно да нареждам само Ивайло, че се отказа в последния момент… с други думи напрай са… но ще стане много тромаво да обяснявам кой за какво не дошъл и от сорта лични драми… Като компенсация, Ивайлчо, ти давам правата да прочетеш поста и после да украсиш историята както ти душа иска. Липсват ми вицовете ти:) Честно.

Първо, за протокола, това беше третия поред симпозиум и той се проведе в Карлсруе. Домакините: Димана и Мечо
Гостуващи: Нина, Деница и Цачистия

Имаше и други съществени образи, които взеха къде дейно, къде не толкова участие в празника, но тях ще ги въведем постепенно в хода на повествованието.
Продължавам си от там, че е 08.12, при всички положение преди обяд. Кратък, но съдържателен разговор с Нина, от който става ясно, че са излезли от Вюрцбург, но не намират никой, който да ги качи на юг. От там произлезе плана да дойдат възможно най близо до Франкфурт, от където аз мога да е присъединя към тях и да продължим заедно.
След не много време последва втори разговор: намерили са си превоз до където трябва и то някъв български тираджия в посока Холандия.
И понеже много трудно така да си представи човек, за какво говоря, прилагам и една карта на местността, където се развива действието, на която освен всичко друго са отбелязани и местата на последните симпозиуми. Следващия се очаква да е при мен в Майнц, през Новата 2008ма година. Ама как хубаво се събира всичко, ей!

View Larger Map

За съжаление няма кадри от паметната ни среща на немската бензиностанция, но беше голяма радост. Чакаме, изпробваме различни стратегии за стопиране ( не мисля, че имам нужда да споменавам, че се придвижваме предимно на стоп). Втори тираджия, този път турчин, но също отиващ към Холандия. Как ни зове тази Холандия… ама няма, ние искаме в Карлсруе! Та той не ни закара много надалеч, оставя ни на Франкфуртското летище, покрай което минава магистралата.
Дотук добре, но трябва да стигнем до една друга бензиностанция южно от Дармщадт. За мен това никакъв проблем не е, защото си пътувам безплатно, в тази провинция, но трябва да видим как Нина и Цачистия да минат най-икономично. Правим следната сметка: от летището до гарата във Франкфурт са 2 спирки, ще ги минават без билет, това е ясно. После от Франкфурт трябва да хванем влака за Хайделберг и да слезем в едно село след Дармщадт. Там са повече спирки, пък и влака го проверяват. Тъй че билета не им мърда.
Следва обаче гредата, че трамваят с който идваме от летището пристига на гарата със закъснение и влакът, който трябва да хванем тръгва след… ами точно сега тръгва…
Няма време за билети, следващия е след един час, а вече и без това е достатъчно късно. Питам някакви от Deutsche Bahn може ли да вземем билети във влака. Те викат: “Може” и хайде скок във влака. Стигаме Дармщадт, контрола така и не минава. Влакът има престой няколко минути. Слизаме, заставаме пред един автомат за билети, чудим се, качваме се пак във влака. Кви билети, с нас е Конституцията на Народна република Китай… (Не знам защо бяхме решили, че носи късмет. Това не е някаква метафора, Нина трябваше да я чете и си я носеше със себе си, не че прочете нещо, ама нали да симулира дейност.:))
Как да е оставаха ни още две спирки и мина няква лелка контрольорка.
Искаме два билета.
Билети? Документи за самоличност!

Нина подава лична карта, Цачо не остава по-назад.
Лелката почва да се звери нещо, а ние я питаме колко струва билета. Тя ни отговаря намусено, че ще получим сметка по пощата за глоба. Ние и казваме, че нямаме намерение да плащаме и издърпвам на Нина картата от ръката на лелката.
При това положение да слизаме когато влака спре.
Тъй де, свалиха ни от влака, една спирка преди крайната цел в някакво село на сред нищото, но никой не изглежда особено нещастен от факта. По някакво щастливо стечение на обстоятелствата пред гарата чака автобус и по още някакво стечение на обстоятелствата знам, че точно той ни трябва. Тоз път билетчета, а у.
И след не знам колко време се вече на заветната бензиностанция.
Връзката с Димана и Мечо е почти непрекъсната. Час по час ни звънят да питат за развитието на нещата при нас. Добре че разговорите са за без пари.
Както се вижда, станало е доста късно и то не само за снимки, но и по принцип. Малко се отчайваме от време на време, студено е. Но пристигаме благополучно. На Нина и Цачо им се събират около 10 часа по немските пътища. На мен малко по-малко конкретно за този ден…

Замъкът на Карл Вилхелм

За съжаление няма снимка на улицата с проститутките в Карлсруе. Знам, че сме далеч от Холандия, но и те си имат такава улица пък. Както се оказа по-късно имат си и порноактьори…

А това е жената с големите уши. Някъде в центъра бяха направили такива пана със силуети на герои от приказки. Хензел и Гретел и Седемте джуджета ги разпознахме, обаче тая гъска каква е, си остана загадка.

По стара симпозиумска традиция, участниците в симпозиума пазаруват и готвят заедно. Следва хапване и пийване, придружено от спомени за отминалите времена и различни по вид развлечения и занимания по интереси. В случая на дневен ред беше едно българско парти, тъй като Карлсруе се слави с високата си концентрация на на български студенти. За да подкрепят каузата бяха дошли и двама Мечови колеги - Тома и Якоб. Тома е някво малко генийче явно, защото е на 17 години и е в университет… не знам как ги учат във Франция, че толкова рано да ходят в университета. Никой не успя да ми обясни защо е така… но пък и аз не се интересувах толкова. За Якоб обаче, ще се носят истории усещам. Българската ракия не му прости, още повече пък и смесена с бира. Въпреки че отначало даваше признаци на живот и си подивя на воля, след като седна на едно диванче отзя много сериозно. Гаврата с труп не му се размина… както и последвалата спасителна акция от страна на Мечо, Емо и Тома.
Решихме към 5 сутринта да си се прибираме по къщята, но Якоб все така си стоеше вцепенен на диванчето. Мечо подхвана да го води в тоалетната, след което го изнесоха навън и няколко човека се опитаха да установят контакт с него, но той не реагираше особено. Тома набра някакъв номер и след няколко минутно мърморене нещо на френски ни сподели:
Извиках един приятел, той е порно актьор.
?!? За какво ни е порно актьор…
Ами да го носи, щото е силен.
Виж ти какво приложение можели да имат порно актьорите…
Мъкнаха го Якоб в продължение на около 100-200 метра и го подпираха на почти всяка спряна кола. При опита им да го пльоснат върху капака на един Мерцедес, Тома запротестира.
Nee, man, das ist aber doch ein Mercedes!

За късмет следващата спряна кола не беше нищо особено скъпо, така че получиха разрешение. Та там някъде се отказаха да го мъкнат, ами си му извикаха линейка, да си го прибере и да си го третират както те си знаят. Първо обаче дойде полицейска кола, явно да провери дали сигнала ни за помощ не е фалшив, но и линейката не закъсня.
И точно в момента, в който Якоб вече си пътуваш към болницата, пристигна порно актьорът, явно доста надъхан да помага и малко разочарован, че някой вече е свършил неговата задача.
И се запъти човекът към колелото си да се прибира вкъщи, обаче колелото го няма. Някой го цапцарапнал, докато той отивал към мисията си. Лоша ирония на съдбата. Да идеш някъде да помагаш, дето по принцип никаква работа нямаш и да ти задигнат колелото…
Колкото до нас, към 6 налягахме да спим и не станахме преди ранния следобяд да поемем дългия път към дома.
Сравнително добре си се движихме… към 5-6 следобяд ни оставиха пак на летището на Франкфурт и почнахме да разпитваме с Нина хората дали пък някой случайно не отива към Вюрцбург, но уви след близо 2 часа обикаляне не се намери никой за тази посока. Само едно момиче, което се оказа, че ме познава пътуваше за Дийбург и Нина и Цачо се натовариха в тая кола и бързаха да хванат от там някакъв влак, за който се разбра, че пътува на където те искат и за когото получихме информация от Мечката след справката му в Интернет.
Половин час по-късно аз съм си вкъщи вече, невероятни изтощена, но поне къпана и телефонът ми звъни. Нина. Нямало такъв влак и ще спят в Дийбург.
Мисля, че вече е ставало дума за това китно селце, където прекарах около година от живота си и където в момента живее Потъра и повечето от хората, които живяха там и миналата година + някои нови попълнения и - някои отстъпници като мен например. Предусещам забавно изкарване на неделната вечер, затова не се поколебавам да си хвана влака за натам и след час влизам в една от кухните на първия етаж в общежитието, където се пие бира и яде домашноприготвената лазаня на Делян. Втора поредна вечер с малко сън, интоксиканти от всякакъв вид и спане на пода. Поне е с Нина.:) Пяха ни песничката за бисквитеното чудовище (невъзпитаното чудовище) “C is for Cookie” и съм много горда, че разкрих една голяма (поне за мен) мистерия.
Нощ. Ден.
В 10 съм на лекция, затова още преди изгрев слънце се измъквам тихомълком да си хващам влака. Другите още спят и се сбогуват с мен в просъница. Очаквам Нина и Цачо да си се приберат без повече премеждия и седмицата да си тръгне по един скучен и нормален начин. За мен поне така се получиха нещата. Пристигнах навреме, отидох си на лекция, слушах някакви реферати, четох в библиотеката… Но не им било писано на Нина и Цачо да си идат така безславно.
Качили се те на влака за Ашафенбург и след като тоя влак си стигне дестинацията, трябва да се качат на влака за Вюрцбург. И понеже са си купили вчера вечерта билети, които не са употребени по никакъв начин, съвсем логично да си се качат с тях. Този път контролата минава преди следващата спирка и е на друго мнение за това дали билетите са валидни или не. Свалят ги от влака. Те обаче отиват на някакъв светофар и махат там на стоп. Качват ги някакви турци до Ашафенбург и от там вече си взимат влака за техния си град. Нина си стига на време за лекцията, за която толкова бързаше, обаче те пък вели че отменили лекцията. Що за хора са това…?!
Как да е Нина е по-надъхана от всякога като ми го разказва това, никакво отчаяние не долавям в думите й. Респект! Цачо обаче май няма да можем да го направим утайка. Не е за него този изпаднал начин на живот.:)
Сега си мисля какво да кажа в заключение. Исках да понапиша нещо и за другите два симпозиума, но от този във Фрайбург нямам достатъчно снимков материал все още, за да си подкрепя думите и ще изчакам Ивайло да ми прати още малко снимки. За тези тук - благодарности на Нина:)
До другата седмица в България.:)

Ето какво си запазих от един разговор с Кори, който проведохме преди известно време, а поводът беше откровението му “аз отдавна правя секс със зеленчук”. Отдавна имах намерението да го публикувам, но не знам защо се разубедих тогава.
Деница: корко, защо правиш секс със заленчук?
Кори: щото мога?:)
Деница : ама хубаво ли е?
Кори : да
Кори : мии
Кори :
Кори: зависи от зеленчука, предполагам
Деница: аха
Деница: и с какъв е хубаво
Деница: с къв не толкова
Кори: ми например
Кори: с портокал е приятно, но кратко
Кори: защото бързо се разпада
Деница: тва зеленчук ли е?
Кори: е ся
Кори: да не бъдем дребнави
Деница: това е плод на овошка
Деница: примерно
Кори: и освежаващо
Деница: хаха
Кори: с добре изстудена диня е хубаво също
Кори: ох
Кори: защо ми задаваш такива въпроси
Кори:
Кори: брб да кендзъм
Деница: ми ти за кво си слагаш такива съобщения
Кори: еншулгдигунзибите
Деница: ако не за да ме провокираш
Деница: да ти задавам въпроси
Кори:
Кори: отчасти
Деница: кажи сега за останалия заразават
Деница: аз имам ябълки, банани, домати, краставици и лук в хладилника
Деница: мисля че бананите и красавиците е ясно
Кори: домата можеш да го захапеш
Кори: за да си тиха
Кори: и да не се нараниш нещо в пиковете на удоволствие
Кори: освен това
Кори: като го пръснеш
Кори: ще усетиш хладната течност по тялото си
Деница: хахаха
Кори: което си е стимулиращо
Кори: лука можеш да го ползваш за любовна игра
Кори: за да се разплачеш
Деница: колко пъти за една нощ
Кори: ми
Кори: а всички знаем, че сексът след (лична) драма е винаги качествен
Кори: колкото ти трябват
Кори: не знам
Кори: колкото лук имаш
Деница: ми малко
Кори: а върху ябълката можеш да седнеш
Деница: две глави май
Кори says: ама така че дръжката да ти влезе в дупето
Деница: ххахаа
Деница: ама тя е много малка
Кори: и отново имаш стимулант
Кори: и така
Деница: тая дръжка
Кори: именно
Кори: еми да
Деница: аз трябва клон да си откърша
Кори:
Кори: само колкото да се почешеш
Деница: хахаа
Кори: за да се концентрираш върху краставиците и доматите
Кори: ако имаш някоя по-голяма краставица, можеш да си я издялкаш
Кори: и клиторогъделичквач да си направиш
Деница: направо в купа със салата да седна
Кори: еми
Кори: варианти бол
Кори: милион и едно желания
Кори:
Деница: милион и един подаръци
Деница: а от колко време го правиш секса със зеленчук
Кори: ми
Кори:
Кори: известно
Деница: корко защо се гавриш със храната
Кори: тя се гаври с мен!
Деница: банановите и ягодовите презервативи не са ли достатъчно унижение за горките зеленчуци
Деница: а чел ли си “приключенията на лукчо”
Кори: да
Деница: и кой според теб е най-секси
Кори: не мога да отговарям на такива въпроси
Деница: ама иначе правиш секс със зеленчуци
Кори: различно е
Кори: те нямат имена
Деница: ти само ги употребяваш
Кори: да
Кори: те са инструменти в моя дяволски план
Кори: освен това като си изгубят девствеността не са ми интересни
Деница: ами как ще са ти
Деница: като ти ги обезобразяваш
Кори: не винаги
Кори: само когато съм имал тежък ден

След няколко часа задълбочено ровене из снимките на Пора и внимателна селекция, подбрах няколко муцунки, които мисля, че си заслужава да се видят. Интересното в случая е, че принадлежат на едни и същи човек, но в това няма нищо странно като се има предвид, кой е той.

Разбира се това е само една малка част от това, което може да се види от Павката и повярвайте изборът хич не беше лесен. Достоверността и неподправеността на кадрите е гарантирана - така че вярвайте на това, което виждате.
Добре, че накрая се е намерил някой, който да го върже, нашето пластелинено човече.