Bohemian Rhapsody
Tuesday, May 27, 2008
От три години насам за пръв път си развалям серийката от балове, което все още преживявам тежко. Честито на всички. Днес си припомняхме с Димана какви са ни били дните около 24ти май през изминалите години. Мога да твърдя, че и тази година не бяха лоши. Аз бях на парти в Дармщадт, което взе две жертви: гласа ми и поредния развален чифт обици. Би трябвало и с двете липси да съм свикнала вече. Не се случват за първи път.
Та беше тежка седмица и днес ми е денят за почивка, отзяване и малко дописване на този пост, който съм почнала от има-няма 2 месеца. Ето ви едно леко четиво, включващо предимно концертни историйки и пътешествия.
Културно мероприятие
Супер Сташо ми връчва едно зеленикаво билетче. Аз му давам някакви пари, той ми връща. Вървим по брега на Майн, във Франкфурт сме. Само преди няколко часа съм преживяла един от най-хубавите си стопове. На една бензиностанция срещнах един немец. Много приятен. Стопаджия също. Продължихме заедно. Приказката ни спираше само за да си поемем дъх от историите, които разказвахме. Пътуваше към Хамбург от Фрайбург. 800 км. И не ги минава за първи път. Пътя го познава както аз познавам участъка от магистрала Тракия между Стара Загора и София. От толкова приказки забравих да го питам как се казва. Ух, че съм. Пропътувахме заедно има няма 100 км и там където ни оставиха той си намери едни другарчета, с които се запознал същия ден, но някъде ги загубил в суматохата.
Предишната вечер не успях да стигна до Майнц и останах да спя в Карлсруе. Връщам се от някаква импровизирана среща във Фрайбург. Гледахме филмчета, едното от които всеки път ми въздейства така, че брадичката ми почва да трепери. И не само на мен. Била съм там. И звездите бяха толкова близо. На никого нищо лошо не е сторила планината. Знам, че става дума за много пари, но не е правилно да си правят с нея каквото искат. Не го заслужава. И Иракли не го заслужава. И не успяхме да постигнем консенсус с домакините на срещата. Те искат освобождение отвън. А трябва просвещение, информация. Срещата беше като дискусия в училище. Всеки си знае неговото и се опитва да надвика другите. Интересното беше, че сред нас имаше един немец и за да разбира за какво иде реч, почти всички разговори протичаха на немски. И докато едно време е не можехме две приказки да вържем и умирахме от притеснение да кажем каквото и да е на този език, сега дори когато немчето не слушаше, си продължавахме. Съвсем спокойно и непринудено.
Видях във Фрайбург един плакат. Нищо особено като цяло. За един минал преди два дни концерт. Във Фрайбург съм ги изпуснала, обаче не и във Франкфурт. След два дни са там. Точно имам време да се прибера, да свърша едно-две неща преди голямото пътешествие, замисляно и организирано от близо два месеца. Не очаквам да навия много хора да дойдат с мен. Всъщност сещам се само за един супер герой, когото принципно не го свърта вкъщи и все си търси причина да излезе навън. 01.04.08, 20:00, Frankfurt, Nachtleben, Kultur Shock. Ей ти добра причина!
Пожелаваме си хубави неща с немеца-стопаджия. Той ме разпрегръща, аз му казвам, че сигурно пак ще се засечем някъде по пътищата. Стана ми едно топличко на душата. Чудничка пролет, зелена и слънчева. Времето, което всеки отявлен скитник очаква, за да си хване раничката и да обикаля света.
Само ми кажи град и аз ще намеря начин да стигна до там.
Казвам на Супер ви Сташо по телефона, визирайки градовете в областа Рейн-Майн, до чийто общствен транспорт имам свободен достъп. Той вече се е снабдил с билетите и в момента на обаждането пие чай и чете книжка. Казва Франкфурт. След има-няма час съм там. Супер Сташо тук, Супер Сташо там, няма го. Ясно, пуснал е стелт режим. И освен всичко друго се опитва да ме заблуди за местоположението си.
Къде си, Супер Сташо?
До Моста.
Кой мост. Зеления?
Не, зеления го виждам, ама съм по-близо до червения.
От коя страна? На небостъргачите или другата?
Другата.
На ляво или на дясно от червени мост?
На дясно.
Съответно аз не го намирам, защото говорим за различни червени мостове и освен всичко друго, той е от страната на небостъргачите, ама понеже бил с гръб към тях и не ги видял. Е тва вече… да не видиш небостъргачите. Намерихме се. Направихме сделката и за да не ни е безцелно ходенето, ще намерим клуба където ще е концерта. Не е далече. Като слезем от трамвая, само нагоре по стълбите и сме там. Супер Сташо ми заявява, че бил гладен и да му сготвя. Не знам как го прави: винаги избира да ми дойде на гости, когато умирам за сън. Пак ми проваля плановете за пълноценно отзяване след физическото ми и умствено изтощение от предния ден. Унасям се за малко във влака, докато той прослушва трите песни на Kultur Shock, които имам на телефона. Даде ми на Живка старите слушалки. Мисли за мен, как да му се сърдя… Тръгна си по сред нощ, след като си взе от мен някакви музики и ми се скара, че не съм му казала, че Portishead имат нов албум, а го зарибявам с концерти. Не ме е срам.
На другия ден му връщам визитата преди концерта. Така или иначе пътя за Карлсруе минава през Дармщадт. Пътят към Варна минава през товарна.. Бира за Супер Сташо и Trainspotting за двамата. Не, не е някакъв евфемизъм, пуснахме си филма да гледаме. Предния път май хич не съм го разбрала. Този му се радвам много. За никъде не бързаме, ама на тоя транспорт не можеш му хвана спатиите. Трамваите са хамелеони. Качваш се на номер 5, който си пътува към гарата, обаче след две спирки, той е вече номер 7 и отива към Frankenstein (да, има такова място близо до Дармщадт).
Пристигаме половин час след обявения и за моя голяма радост още нищо не е започнало. В някакво супер приповдигнато настроение съм, което ме прави свръх комукативна. Говоря си с охраната на заведението. Ами нямало много продадени билети, но ще има концерт. Групата е вече тук. В 9:30 ще започнат. И какво да правим ние за близо час време. Ами да идем да си вземем нещо за пиене. Ромче с кола. Пейка в парка. Топла вечер. И ако не бяха зайците по полянката до нас, можех да си кажа, че съм в Стара Загора. Дори българска реч се чува от преминаващите хора. Опитвам се да обясня на Супер Сташо нещо за някакви принципи, но той си зяпа зайците и не ебава особено. На мен очичките ми светят. Чувствам се добре. Тази вечер ще се случва нещо различно, ще е запомнящо се, дори и само защото не е ежедневно.
От входа на клубчето се чува представянето на групата. Точно на време. Вътре сме по-малко от 100 човека, но какво от това. От втората песен нататък не съм спряла да скачам и да мятам каквото мога. Следващите дни бях супер схваната, но си заслужаваше всяко изтръпнало мускулче. Спирах само, за да направя някоя и друга снимка. Не се получиха особено добре заради оскъдното осветление в клубчето. И както си беше на моменти хард и пред сцената се вихреше пого, то в други моменти си беше откровена чалгия и се мятаха яки чупки в кръста. И това си беше просто музика, която ни свързваше, защото повечето присъстващи бяхме представители на балкански държави. След концерта групата си седна в клубчето да си приказва с нас. Япончето обясняваше на една групичка сърби, с които се запознахме и после пътувахме заедно с влака, че се научил да свири на бас в Африка. Аз пък подхванах разговор с Вал, който в началото тактично ме запита дали не съм македонка, да не вземе да стане някой международен скандал. Как малко, 90 минути свирихме. Джино пък се ръкуваше с всички наред и раздаваше целувки. Душичка и половина, въпреки че е баш бая човек. Разумем се ми казва и ми разправя как в София и Прищина им били най-яките концерти, 1500 човека. Много колоритен образ, едни шалвари с пайети, една брада, едни расти, едни чудеса. Слагам си го в отбора с червеите, наречен “Моите мъже”. А защо я нямаше “Благуньо Денче”, питам. Моята песен е това. Не била просто в програмата на турнето. Нищо, ще си я слушам вкъщи. Двамата американци малко на страна седяха, но и те приемаха поздрави. Цигуларят е пуснал едни косиии. Като Рапунцел е. А концерт в София? Представям си там какво чудо ще е, след като това им е бил един от не добрите концерти, а аз отдавна не бях издивявала така. След края му бях тотално обезводнена, пресипнала и физически изтощена, но ако бяха започнали отначало, пак щях да скачам като за последно.
Мрак, брате, мрак, казаха сърбите. Това значело, че нещо е много яко. Качваме се във влака, защото сме в една и съща посока и си обясняваме нещо за ракии някакви, филми, песни. Неща дето немците няма как да ги разберат. В един момент около нас се опразни, заради шума, който вдигахме.
На другата сутрин се събуждам от стъпките на Супер Сташо. Някой е станал преди мен. Едва-едва си надигам рошавата глава изпод завивките, Супер Сташо ми оставя до главата една чаша чай за пресипналото гърло и аспирин за мускулната треска. Ама ми е грижовен.
Остани да се наспиш, аз отивам на лекция.
Какъв ти сън Супер Сташо. Имам влак да гоня, стоп да хващам. 10 минути след като е като е излязъл, вратата се хлопва и след мен.
Стопът е супер вървежен и в някакви яки коли. До обяд съм вече в Карлсруе.
Сега тук малко ретроспекция:
Един индиец подарил на Димана колело. Това не е нищо необичайно. Мечката също си има. Обаче Димана един ден минала покрай едно незаключено колело, решила че е безстопанствено и го приютила при себе си, за да има какво да карам когато съм й на гости. Колелото е едно нисичко, леко ръждясало и като го караш издава един стържещ звук. Наричаме го “Джазовото”, но така и не разбрах защо точно. Дали заради звука, дали защото е някакво по-нисичко или защото изглежда леко изпаднало. Моника, една от на Димана дружките казва, че имало лоша карма, защото е крадено. Но пък има и една друга теория: понеже го е взела мислейки за мен, т.е. с неегоистична цел, лошата карма се неутрализира. Та това колело като спах при Димана след срещата във Фрайбург, го заключихме до една църква в началото на Карлсруе, с идеята при това ми посещение да си го отключа и да си джиткам с него из града.
Отивам при Димана в библиотеката, където тя нарежда книги, за което пък и плащат. Мечката е на последния си изпит за тоя семестър и след това е волна птичка. Докато ги чакам да ида да напазарувам и да взема да сготвя…
Остатъка от деня премина в разходка с колела из Карлсруе и околностите. Най-вече Дурлах, което понастоящем е квартал на Карлсруе, но има някакви сепаратистки движения за неговото освобождение и утвърждаването му като самостоятелна административна единица.
Вечерта - игри в общежитието на Мечо заедно с колегите му (Etec for life!) и Емо. Аз и Димана ще спим при Мечака вечерта, но повечето тръгват да си хващат транспортите за по къщята, аз се катурвам на диванчето в столовата им и се унасям блажено, защото предната нощ почти не съм спала. По едно време в просъница чувам гласа на Емо:
Павка, много ме кефят, много са спокойни?
Кой бе, Деница ли е спокойна, тя е спокойна само когато спи.
Не бе, колегите ти.
Очаквах Мечката да вкара още някой недоволен коментар по мой адрес, но понеже той не го направи през следващите 5 минути аз си продължих със съня.
Генералния план
1. Крайна цел: концертът на Portishead на 06.04 в Кьолн. Дестинацията е избрана от Ивайло, който беше най-надъханият промоутър на събитието и който всички бяхме безкрайно изненадани, че пропусна. Но той беше така добър да подари билета на Мечката, така че ще го запомним с добро.
2. Крави, шоколад, часовници, банки. Понеже Германия ни е тясна вече, решихме единодушно, че малко разходка из Швейцария няма да ни се отрази зле. И трябваше Швейцария задължително да бъде включена в това пътуване, защото на Димана паспорта й изтича на 15.04., а с лична карта ще стигне далеч, но само в рамките на ЕС.
3. Придвижването става изключелно и само на стоп, с няколко малки изключения… и по-голямата част от пътя си я минахме комплект четворка.
3.1. Нина: Mitfahrt от Вюрцбург до Карлсруе.
3.2. Baden-W?rttemberg Ticket: До 5 човека за общо 28 евро за пътуване в рамките на един ден с влаци из едноименната провинция. Което отвсякъде погледнато си е далавера. Провинцията е голяма и обикновено има какво да се види из нея +един малък бонус: важи и в Базел, което е съвсем малко по- на юг от немско-швейцарската граница. Толкова малко, че чак е незначително. Толкова малко, че дори нямат паспортна проверка на границата, тъй че Димана може да си ходи, когато иска.
И понеже Базел го разгледахме набързо и ни остана още време за пътуване, интегрирахме в плана и разходка до Donaueschingen, грубо преведено извора на Дунав. Което представлява следната локва.
Има обръщения от всички държави, през които минава Дунав + едно от Япония(?!). Едно започваше така: “Господин, Дунав,…”, Мечката му направи фотосесия от поне 10 снимки преди да се усети, че това не е българското, ами сръбското.
Някой вкара тривиата, че това всъщност не е истинският извор на Дунав. Това е само за туристите. Истинския извор е някъде в гората, скрит от хорските погледи. Все пак по-добре си беше от Титизее… предполагам.
Добре, че беше тази оферта с влаковете да си припомня какво е дълго пътуване с влак, че и през планината. Йе, бейбе! Като споменах бейбета, имаше едни дребосъци във влака за Donaueschingen дето налазиха влака в буквалния смисъл. Баща им отзял и спи, майка им някъде зачезна и те щъкат ли щъкат. Добре че добрите хора (единият от тях изглеждаше доста подозрително с хилядите пиърсинги и кубинките и другите подобни аксесоари, но нека не сме подвластни на предразсъдъци) във вагона им запречиха пътя иначе кой знае до къде щяха да стигнат. И те тогава се разврещяха. И после как да обичаш малки деца. Само врещят и не си изяждат хляба.
Тъй значи, тръгваме от Карлсруе към Фрайбург, спим при Ивайло, на другия ден - Швейцария и Дунав.
След посещението на извора, пак се прибираме при Ивайло да му спим в къщата.
След това си хващаме пътя за на север. Пренощуваме в Карлсруе, като междувременно уважаваме рожденденното парти на Светла (друга женичка на Димана, която има нещо миленско в себе си. Дуд, където и да идеш само жени около теб. Само да спомена, че когато Светлето проверяваше дали всички сме се събрали вече, първо се увери, че Димана е там и чак след това се увери за присъствието на приятеля си.) ииии…. на другия ден Kьолн.
Накратко: KA - FR - CH (FR) - KA - K
Ивайло ни посрещна като добър домакин, връчи ни ключовете за къщата и замина да играе футбол. След кратка гавра с гардероба му и деликатно ровичкане из нещата на Симба/милканко/брат му. Вариантите за изтъпяване в тази насока постепенно се изчерпват и напускаме скромната квартирка на Моневи в търсене на други по-интересни неща за правене, като например позиране на фона на Фрайбург от едно хълмче, което с малко фантазия може да мине за местното Аязмо.
Eau de Cologne
Супер Сташо ми нервничи по телефона. Къде сме? Кога ще пристигнем? Не знам. Колко пъти вече съм му обяснявала вече, че на стоп положението винаги е “В колко успея да дойда”. Някъде на десетото му обаждане вече наистина сме в Кьолн. И двете двойки пристигаме по горе-долу едно и също време, но ни стоварват в двата противоположни края на града, а той никак не е малък, но ние с Нина за никъде не сме се и разбързали. Виждаме я катедралата (а именно там ни е масовата среща с нашия домакин Рена и със Супер Сташо, който твърдеше, че е взел влака, но както винаги имам съмнения че си го е прелетял разстоянието като примерен Супер герой), така по груба преценка нямаме повече от 20 минути път пеша.
Рена е много щастлива. Ще ви водя горе на катедралата. Нагоре към камбанарията се вие тясна и стръмна стълбица, на която едвам се разминават двама човека, след нея следват още по-клаустрофобични коридори. Дъннн. Удря една от камбаните и заглушава въпроса на Рена “Как се казва това на български?” Даннн. Кънти вторият удар и си запушваме ушите. Малка тренировка за концерта довечера.
Още малко стъпала нагоре и пак сме на светло… а долу целият град като архитектурен макет.
Супер Сташо пак ми звъни. Аз му казвам на катедралата, той седи пред гарата. Супер герой без GPS.
P is for Portishead
Оставяме си раниците у Рена и почти веднага потегляме към концерта. Още от спирката се вият тълпи с хора, някакви чичковци размахват билети, опитват се да ги препродадат. Мечо отдавна се е отказал от идеята да продава този на Ивайло, ще си се възползва. Влизаме, а залата е вече пълна. Пред мен всичко е немци със среден ръст 2 метра. С какво ги хранят тия хора!? Опитвам се да се промъкна напред, лекичко и с финес. И успявам де, не ми е за първи път. пък и с моя скромен ръст, едва достигащ 1.70 не изглеждам заплаха за никого. Мисля си че другите ме следват, но в един момент се оглеждам, близо съм до сцената и всред тълпа от непознати. Димана ми звъни:
Къде си?
Отпред.
Не те виждам. Подскачам. Виждаш ли ме сега?
Не. Виждаш ли сцената?
Да, но Нина нищо не вижда и ще търсим друго място.
ОК, аз оставам тук. Мястото е добро.
Хубаво. Айде до после.
Излиза някаква никому неизвестна групичка - Kling Klang, за които всички бяхме единодушни, че не са най-оптималния вариант за подгряваща група. Това, естествено, ги превърна в материал за изтъпявка след това. Приключиха си безславно 45-минутното почти изцяло инструменталното изпълнение и си обраха крушите.
В паузата решавам да мина още съвсееем мъничко напред. Струва ми се, че от групичката пред мен се носи българска реч. След известно колебание решавам все пак да ги заприказвам.
Абе ти не си ли от Майнц? ме запитва едното от момичетата.
Спомних си веднага следната история свързана с нея:
Разгърнала съм си в някаква лекция един от ония тефтери дето на крайните страници имат карта… я на света, я на Европа, я на България. От скука явно ме е хванала носталгията и съм на картата на България. Съзерцавам си я тихо и кротко. Зад мен обаче седи един румънец, приятел на това момиче. Развълнувано я сръчква. Това България ли е? Ами България е, обаче аз не усещам нищо, а продължавам да си медитирам върху картата. Добре, че Невена все пак не е ръб като мен и ме заприказва след като професорът реши, че е говорил достатъчно и ни пусна да си ходим. И ако това е случайност? Аз се радвам, че с кого имам да си споделя изживяванията по време на концерта, след като изгледите да намеря Димана, Мечо, Нина и Сташо клонят към нула.
Светлините в залата угасват и в същия момент блясва преливащото в 3 P. Portishead. Third. Няколко цветни лъча се гонят в пространството над сцената и музикантите. Бет си изчаква търпеливо интрото на Silence и запява първите строфи от песента. Звукът е кристален. А гласът е точно такъв какъвто сме свикнали да го чуваме, само дето този път е на живо и е още по-въздействащо. Но истинската агония на умиращия космонавт все още не е започнала. За сега си е обикновена тъга, все още има надежда.
Групата продължава по съдържанието на новия албум с Hunter. После малко ретро звучене. Mysterons. И вече всеки присъстващ е спечелен от познатото. Дори тези, които не са слушали Third са заинтригувани и вече няма връщане назад. The Rip е посрещната с повечко ентусиазъм от предните две нови.
И каква е първата ни асоциация като се спомене Portishead? Много ясно, че Glory Box. Ако някой ми каже друго, мога силно да се осъмня. Всички сме се зарибили първо с тая песен. Емблематична си е. Култова. Това е от ония песни, които ако не те грабнат, няма какво друго да го направи. Само лекичко да ти минат покрай ушите и вече са трайно в съзнанието и преди да си се усетил си припяваш… Just give me a reason to love you… Just give me a reason to be… a woman. Слушали сме я хиляди пъти, но кой ще се възпротиви Бет да ни я повтори още един път. Ей така, заради доброто старо време. 
Разновесието между стари и нови песни ненатрапчиво си остана постигнато до края. Както и това между по-лежерното и по-твърдо звучене на отделните песни. Някъде беше споменато, че диференцирането между стари и нови песни го постига и светлината. На новите виждаме синьо-зеленото с леки виолетови нюанси осветление, докато на старите визуализацията е по-естествена. Черно-бели кадри на видеостените и ярката жълта светлина допълват топлото ретро-усещане. Не знам колко камери имаше инсталирани на различни места по сцената но всеки един от музикантите можеше да се види от няколко различни перспективи. Например пръстите, които играят по клавира или ударите на чинелите.
На мен двата ми любими момента са почти акустичното изпълнение на Wandering Star, доста по-спокойно от оригинала и изпълнението на Threads, която не знам дали само на мен така ми се счу или наистина завърши с I’m dying… И не просто завърши. Тази крехка женичка го крещеше с все сила. И звучеше толкова на място…
Живея физически, умрял съм духовно, ако един известен творец от края на 20ти, началото на 21ви век ми позволи да го цитирам.:)
Извличаше всеки тон с такава увереност, като в някакво трансцедентно състояние. И само минути след това, когато се опита да каже нещо на любимата публика я гледаш толкова несигурна и миличка, сякаш не знае, че преди малко е държала в плен всяка една жива душица в залата.
А да и не запали нито една цигара: или ги е спряла или се съобразява със забраната за пушене на обществени места в провинция Nordrhein-Westfallen.
Adrian Utley, Geoff Barrow и двамата гост-музиканти също бяха невероятни. Съжалявам, че ще ги спомена само в едно изречение поименно. Имат нелеката задача да останат в нечия сянка.:) Всеки един от суперлативите по-горе е посветен и на тях.
13 + 3 на бис иии… край. Човешката маса бавно се изтегля към изходите и от вече поразреденото множество изскача Димана. Това беше най-якия концерт, на който съм била. Мечо също не закъснява и отзивът му не е по-различен. Супер Сташо е още по-доволен, защото някаква мацка му танцувала много предизвикателно. Единствената критика дойде от Нина поради липсата на Only You.
Денят е неделя, часът е около 23, Нина има да хваща влак в 4, нямаме пари в брой студено е и понеже държавата е Германия, опциите са малко. Трябва ни сравнително топло място близо до гарата, където има кафе и приемат плащане с карти. След консултация с нашия експерт по следконцертни нощни разходки из големи градове, стигаме до единодушното решение да се бутнем в McDonalds и афтърпартито се вихри на много високо ниво.:)
Deutschlands gr?nes Herz
След концерта групичката ни бавно и сигурно се разпада и всеки си поема по пътя да си ходи дома. Само Мечо не се съобразява с всеобщата тенденция и си хваща пътя за Йена да се гледа с Иван.
Аз имах нужда малко да забавя темпото, пък и бях на работа два дни, през които с шефа ми ни бяха вкарали в адския куест, но се справихме. И понеже на третия ден вече не му трябвах, пък ей я къде е Йена, я да взема да се метна до там.
Все още имам още някаква остатъчна умора, която на моменти ме разколебава, но хващам стопа по-бързо отколкото очаквам и въпреки скептицизма на Мечо по обяд съм в това китно източногерманско градче.
Провинция Тюринген, наричат я “зеленото сърце на Германия”. За мен е очарователна и си оправдава напълно името. Но е и много тъжна. Хората я напускат. Няма работа. Едни отиват да работят в съседните по-богати провинции, други направо по някакви чужбини. Какъвто беше случая с единия човечец, който ни качи от Йена за Ваймар на другия ден. Той всъщност беше за някакво село преди Ваймар, но се зариби да ни закара до на Гьоте селото, за да си пробва GPS-a в позната обстановка преди да замине на другия ден с все колата, жената, децата за Дания.
Какви добри хорица имало по тия земи. И са много комуникативни, сравнявайки ги с тия в “старите” провинции.
Мечката от два дни е в Йена и не е мръднал от стаята на Иван. Играе някакви малоумни игрички в нета. Иван учи за изпити и му е все тая кой му е на гости и изобщо сам ли е в тая стая или не.
Мечо, хайде да тръгваме най-накрая.
Чакай, че много задобрях и ако сега спра ще умра.
Чакам те още 5 минути и тръгвам без теб.
Их мааму значи, дойде и развали дисциплината. Виж и на Иван пречиш, а толкова добре си живеехме…Айде тръгвай, така няма да видиш яките места.
Еми хубаво. Аз ще си пия чайче на балкона и ще си чета книжка, докато се наканиш, Мечо.
Общежитието е в подножието на планината, на мен ми напомня на някаква идилична хижичка. Чист въздух и зеленинка. Толкова имах нужда от точно това. Да си отзея без никой да ме занимава със себе си и без никой да очаква аз да го занимавам с нещо интересно.
Мечо 2 часа ме мота с “Чакай, само да ме убият”. Стигна 22ро ниво и накрая умря. С което се почна другата препирня: кой ще се обажда на Хелга да й кажем че ще й ходим на гости. (Между другото къщата й се намира насред полето. В нищото) Час по час звъним на Димана.
Ама, Дуда, кажи му… Дуда, кажи й… Тя някак си успява да ни усмирява от разстояние.
Дуд, той ще се обади ей сега. Само не го притискай. ми казва уверено сестра ми.
И след около 20 минути и изкачване на едно хълмче, което е едно от “яките” места, които Мечката ме заплашваше, че без него няма как да видя, той все пак звъни на Хелга, но нея я няма там, само телефонният й секретар. Който много се затъжи за нея, може да му звъни да й слуша медения гласец.
Вечерта ги зарибих с изповед.ком… най-накрая и аз да зарибя с някаква тъпня. А те бяха така добри да не ме будят, когато заспах на леглото на Иван, а просто да ме изтъркалят от него на походното легло, където се предполагаше да спя всъщност.
Плановете да ходим до Im Escherode, Аполда пропадат, затова ще посещаваме Ваймар.
Аз там си имам двама съученици. Със Сашо става някаква разминавка, защото по времето, когато вече сме във Ваймар, той записва песни в Йена. С Владо имаме малко повече успех. Измъкваме го от тях, недоял си кексчето. И с неговото любезно съдействие опознаваме градчето и околностите му.
Мечо има идея за културно мероприятие вечерта: ще ме води на планетариум. А за него от значение е, че това е именно ето този планетариум.
Като бяхме в Карлсруе на рожденденното парти на Светла, с Нина се бяхме засилили да търсим билети за концерт на Massive Attack, по възможност в Амстердам. Като споделихме на Кольо за намеренията ни, той отбеляза “Много бохемски живот водите.” И аз нали мисля в перспектива за литературните си творения, ми дойде гениалната идея за заглавие на пост. Нещо бохемско ще да е. А като ти пуснат в планетариума вместо дежурното образователно филмче, концерт на Queen, мисля че и формулировката си дойде от само себе си. Колкото до филмчето, беше все едно изпаднах в дупка във времето. Спомних си видеокасетите с концерти на баща ми от едно време, с тази разлика че този път ми го прожектираха на огромния купол над нас.
Втората ми вечер в Йена. Дъжд. И Сашо се появи. Оле, от кога не съм го виждала… брадясал, с повече коса отколкото си го спомням и… много гръндж. Вървяхме си нагоре по хълма под един чадър. А то валеше ли валеше…
И… повече повествование няма вече… след това вече си се прибрахме да си почваме семестъра. Имаше и други приключения, но за тях друг път. Сега за стигналите до края, една песничка на Влатко Стефановски, която от както й обърнах внимание, много ме развълнува. Легна ми на сърцето, нали съм си скитник.:)
Пустелиja
Патувам со денови , по разни друмови
Скитам по села и градови
Срекавам и гледам луге секакви
Со приказни тажни, и весели
Немам многу роднини, приjатели
Случаjно сум овде, немам планови
Имам доволно за jадене и пиене
И звезди доволно за броене
Факам пустелиja
Во земjа Вид-виделиjа
Барам лек, барам магиja
Бегам од поганиja
Фильан, фильан човек сум jас
Зар е важно име, биографиja
Не ти знам политика, религиja
Ме води мапа во срце скриена.
Факам пустелиja
Во земjа Вид-виделиjа
Барам лек, барам магиja
Бегам од поганja
Пустелиja во душата
Пустелиja, пуста останала…
Видов по пат триста циркузи
Што се човек нема да измисли
Шарени лажки со опашки
За да избега од себе си
Факам пустелиja
Во земjа Вид-виделjа
Барам лек, барам магиja
Бегам од поганja
Поминав и под виножито
Поминав сито и решето
Не пражуваj каj бев, что правев
Ке ти кажам, ке те излажам
На който поста му идва много дълъг, може да си гледа работата. Вашите пък са много кратки.
От три години насам за пръв път си развалям серийката от балове, което все още преживявам тежко. Честито на всички. Днес си припомняхме с Димана какви са ни били дните около 24ти май през изминалите години. Мога да твърдя, че и тази година не бяха лоши. Аз бях на парти в Дармщадт, което взе две жертви: гласа ми и поредния развален чифт обици. Би трябвало и с двете липси да съм свикнала вече. Не се случват за първи път.
Та беше тежка седмица и днес ми е денят за почивка, отзяване и малко дописване на този пост, който съм почнала от има-няма 2 месеца. Ето ви едно леко четиво, включващо предимно концертни историйки и пътешествия.
Културно мероприятие
Супер Сташо ми връчва едно зеленикаво билетче. Аз му давам някакви пари, той ми връща. Вървим по брега на Майн, във Франкфурт сме. Само преди няколко часа съм преживяла един от най-хубавите си стопове. На една бензиностанция срещнах един немец. Много приятен. Стопаджия също. Продължихме заедно. Приказката ни спираше само за да си поемем дъх от историите, които разказвахме. Пътуваше към Хамбург от Фрайбург. 800 км. И не ги минава за първи път. Пътя го познава както аз познавам участъка от магистрала Тракия между Стара Загора и София. От толкова приказки забравих да го питам как се казва. Ух, че съм. Пропътувахме заедно има няма 100 км и там където ни оставиха той си намери едни другарчета, с които се запознал същия ден, но някъде ги загубил в суматохата.
Предишната вечер не успях да стигна до Майнц и останах да спя в Карлсруе. Връщам се от някаква импровизирана среща във Фрайбург. Гледахме филмчета, едното от които всеки път ми въздейства така, че брадичката ми почва да трепери. И не само на мен. Била съм там. И звездите бяха толкова близо. На никого нищо лошо не е сторила планината. Знам, че става дума за много пари, но не е правилно да си правят с нея каквото искат. Не го заслужава. И Иракли не го заслужава. И не успяхме да постигнем консенсус с домакините на срещата. Те искат освобождение отвън. А трябва просвещение, информация. Срещата беше като дискусия в училище. Всеки си знае неговото и се опитва да надвика другите. Интересното беше, че сред нас имаше един немец и за да разбира за какво иде реч, почти всички разговори протичаха на немски. И докато едно време е не можехме две приказки да вържем и умирахме от притеснение да кажем каквото и да е на този език, сега дори когато немчето не слушаше, си продължавахме. Съвсем спокойно и непринудено.
Видях във Фрайбург един плакат. Нищо особено като цяло. За един минал преди два дни концерт. Във Фрайбург съм ги изпуснала, обаче не и във Франкфурт. След два дни са там. Точно имам време да се прибера, да свърша едно-две неща преди голямото пътешествие, замисляно и организирано от близо два месеца. Не очаквам да навия много хора да дойдат с мен. Всъщност сещам се само за един супер герой, когото принципно не го свърта вкъщи и все си търси причина да излезе навън. 01.04.08, 20:00, Frankfurt, Nachtleben, Kultur Shock. Ей ти добра причина!
Пожелаваме си хубави неща с немеца-стопаджия. Той ме разпрегръща, аз му казвам, че сигурно пак ще се засечем някъде по пътищата. Стана ми едно топличко на душата. Чудничка пролет, зелена и слънчева. Времето, което всеки отявлен скитник очаква, за да си хване раничката и да обикаля света.
Само ми кажи град и аз ще намеря начин да стигна до там.
Казвам на Супер ви Сташо по телефона, визирайки градовете в областа Рейн-Майн, до чийто общствен транспорт имам свободен достъп. Той вече се е снабдил с билетите и в момента на обаждането пие чай и чете книжка. Казва Франкфурт. След има-няма час съм там. Супер Сташо тук, Супер Сташо там, няма го. Ясно, пуснал е стелт режим. И освен всичко друго се опитва да ме заблуди за местоположението си.
Къде си, Супер Сташо?
До Моста.
Кой мост. Зеления?
Не, зеления го виждам, ама съм по-близо до червения.
От коя страна? На небостъргачите или другата?
Другата.
На ляво или на дясно от червени мост?
На дясно.
Съответно аз не го намирам, защото говорим за различни червени мостове и освен всичко друго, той е от страната на небостъргачите, ама понеже бил с гръб към тях и не ги видял. Е тва вече… да не видиш небостъргачите. Намерихме се. Направихме сделката и за да не ни е безцелно ходенето, ще намерим клуба където ще е концерта. Не е далече. Като слезем от трамвая, само нагоре по стълбите и сме там. Супер Сташо ми заявява, че бил гладен и да му сготвя. Не знам как го прави: винаги избира да ми дойде на гости, когато умирам за сън. Пак ми проваля плановете за пълноценно отзяване след физическото ми и умствено изтощение от предния ден. Унасям се за малко във влака, докато той прослушва трите песни на Kultur Shock, които имам на телефона. Даде ми на Живка старите слушалки. Мисли за мен, как да му се сърдя… Тръгна си по сред нощ, след като си взе от мен някакви музики и ми се скара, че не съм му казала, че Portishead имат нов албум, а го зарибявам с концерти. Не ме е срам.
На другия ден му връщам визитата преди концерта. Така или иначе пътя за Карлсруе минава през Дармщадт. Пътят към Варна минава през товарна.. Бира за Супер Сташо и Trainspotting за двамата. Не, не е някакъв евфемизъм, пуснахме си филма да гледаме. Предния път май хич не съм го разбрала. Този му се радвам много. За никъде не бързаме, ама на тоя транспорт не можеш му хвана спатиите. Трамваите са хамелеони. Качваш се на номер 5, който си пътува към гарата, обаче след две спирки, той е вече номер 7 и отива към Frankenstein (да, има такова място близо до Дармщадт).
Пристигаме половин час след обявения и за моя голяма радост още нищо не е започнало. В някакво супер приповдигнато настроение съм, което ме прави свръх комукативна. Говоря си с охраната на заведението. Ами нямало много продадени билети, но ще има концерт. Групата е вече тук. В 9:30 ще започнат. И какво да правим ние за близо час време. Ами да идем да си вземем нещо за пиене. Ромче с кола. Пейка в парка. Топла вечер. И ако не бяха зайците по полянката до нас, можех да си кажа, че съм в Стара Загора. Дори българска реч се чува от преминаващите хора. Опитвам се да обясня на Супер Сташо нещо за някакви принципи, но той си зяпа зайците и не ебава особено. На мен очичките ми светят. Чувствам се добре. Тази вечер ще се случва нещо различно, ще е запомнящо се, дори и само защото не е ежедневно.
От входа на клубчето се чува представянето на групата. Точно на време. Вътре сме по-малко от 100 човека, но какво от това. От втората песен нататък не съм спряла да скачам и да мятам каквото мога. Следващите дни бях супер схваната, но си заслужаваше всяко изтръпнало мускулче. Спирах само, за да направя някоя и друга снимка. Не се получиха особено добре заради оскъдното осветление в клубчето. И както си беше на моменти хард и пред сцената се вихреше пого, то в други моменти си беше откровена чалгия и се мятаха яки чупки в кръста. И това си беше просто музика, която ни свързваше, защото повечето присъстващи бяхме представители на балкански държави. След концерта групата си седна в клубчето да си приказва с нас. Япончето обясняваше на една групичка сърби, с които се запознахме и после пътувахме заедно с влака, че се научил да свири на бас в Африка. Аз пък подхванах разговор с Вал, който в началото тактично ме запита дали не съм македонка, да не вземе да стане някой международен скандал. Как малко, 90 минути свирихме. Джино пък се ръкуваше с всички наред и раздаваше целувки. Душичка и половина, въпреки че е баш бая човек. Разумем се ми казва и ми разправя как в София и Прищина им били най-яките концерти, 1500 човека. Много колоритен образ, едни шалвари с пайети, една брада, едни расти, едни чудеса. Слагам си го в отбора с червеите, наречен “Моите мъже”. А защо я нямаше “Благуньо Денче”, питам. Моята песен е това. Не била просто в програмата на турнето. Нищо, ще си я слушам вкъщи. Двамата американци малко на страна седяха, но и те приемаха поздрави. Цигуларят е пуснал едни косиии. Като Рапунцел е. А концерт в София? Представям си там какво чудо ще е, след като това им е бил един от не добрите концерти, а аз отдавна не бях издивявала така. След края му бях тотално обезводнена, пресипнала и физически изтощена, но ако бяха започнали отначало, пак щях да скачам като за последно.
Мрак, брате, мрак, казаха сърбите. Това значело, че нещо е много яко. Качваме се във влака, защото сме в една и съща посока и си обясняваме нещо за ракии някакви, филми, песни. Неща дето немците няма как да ги разберат. В един момент около нас се опразни, заради шума, който вдигахме.
На другата сутрин се събуждам от стъпките на Супер Сташо. Някой е станал преди мен. Едва-едва си надигам рошавата глава изпод завивките, Супер Сташо ми оставя до главата една чаша чай за пресипналото гърло и аспирин за мускулната треска. Ама ми е грижовен.
Остани да се наспиш, аз отивам на лекция.
Какъв ти сън Супер Сташо. Имам влак да гоня, стоп да хващам. 10 минути след като е като е излязъл, вратата се хлопва и след мен.
Стопът е супер вървежен и в някакви яки коли. До обяд съм вече в Карлсруе.
Сега тук малко ретроспекция:
Един индиец подарил на Димана колело. Това не е нищо необичайно. Мечката също си има. Обаче Димана един ден минала покрай едно незаключено колело, решила че е безстопанствено и го приютила при себе си, за да има какво да карам когато съм й на гости. Колелото е едно нисичко, леко ръждясало и като го караш издава един стържещ звук. Наричаме го “Джазовото”, но така и не разбрах защо точно. Дали заради звука, дали защото е някакво по-нисичко или защото изглежда леко изпаднало. Моника, една от на Димана дружките казва, че имало лоша карма, защото е крадено. Но пък има и една друга теория: понеже го е взела мислейки за мен, т.е. с неегоистична цел, лошата карма се неутрализира. Та това колело като спах при Димана след срещата във Фрайбург, го заключихме до една църква в началото на Карлсруе, с идеята при това ми посещение да си го отключа и да си джиткам с него из града.
Отивам при Димана в библиотеката, където тя нарежда книги, за което пък и плащат. Мечката е на последния си изпит за тоя семестър и след това е волна птичка. Докато ги чакам да ида да напазарувам и да взема да сготвя…
Остатъка от деня премина в разходка с колела из Карлсруе и околностите. Най-вече Дурлах, което понастоящем е квартал на Карлсруе, но има някакви сепаратистки движения за неговото освобождение и утвърждаването му като самостоятелна административна единица.
Вечерта - игри в общежитието на Мечо заедно с колегите му (Etec for life!) и Емо. Аз и Димана ще спим при Мечака вечерта, но повечето тръгват да си хващат транспортите за по къщята, аз се катурвам на диванчето в столовата им и се унасям блажено, защото предната нощ почти не съм спала. По едно време в просъница чувам гласа на Емо:
Павка, много ме кефят, много са спокойни?
Кой бе, Деница ли е спокойна, тя е спокойна само когато спи.
Не бе, колегите ти.
Очаквах Мечката да вкара още някой недоволен коментар по мой адрес, но понеже той не го направи през следващите 5 минути аз си продължих със съня.
Генералния план
1. Крайна цел: концертът на Portishead на 06.04 в Кьолн. Дестинацията е избрана от Ивайло, който беше най-надъханият промоутър на събитието и който всички бяхме безкрайно изненадани, че пропусна. Но той беше така добър да подари билета на Мечката, така че ще го запомним с добро.
2. Крави, шоколад, часовници, банки. Понеже Германия ни е тясна вече, решихме единодушно, че малко разходка из Швейцария няма да ни се отрази зле. И трябваше Швейцария задължително да бъде включена в това пътуване, защото на Димана паспорта й изтича на 15.04., а с лична карта ще стигне далеч, но само в рамките на ЕС.
3. Придвижването става изключелно и само на стоп, с няколко малки изключения… и по-голямата част от пътя си я минахме комплект четворка.
3.1. Нина: Mitfahrt от Вюрцбург до Карлсруе.
3.2. Baden-W?rttemberg Ticket: До 5 човека за общо 28 евро за пътуване в рамките на един ден с влаци из едноименната провинция. Което отвсякъде погледнато си е далавера. Провинцията е голяма и обикновено има какво да се види из нея +един малък бонус: важи и в Базел, което е съвсем малко по- на юг от немско-швейцарската граница. Толкова малко, че чак е незначително. Толкова малко, че дори нямат паспортна проверка на границата, тъй че Димана може да си ходи, когато иска.
И понеже Базел го разгледахме набързо и ни остана още време за пътуване, интегрирахме в плана и разходка до Donaueschingen, грубо преведено извора на Дунав. Което представлява следната локва.
Има обръщения от всички държави, през които минава Дунав + едно от Япония(?!). Едно започваше така: “Господин, Дунав,…”, Мечката му направи фотосесия от поне 10 снимки преди да се усети, че това не е българското, ами сръбското.
Някой вкара тривиата, че това всъщност не е истинският извор на Дунав. Това е само за туристите. Истинския извор е някъде в гората, скрит от хорските погледи. Все пак по-добре си беше от Титизее… предполагам.
Добре, че беше тази оферта с влаковете да си припомня какво е дълго пътуване с влак, че и през планината. Йе, бейбе! Като споменах бейбета, имаше едни дребосъци във влака за Donaueschingen дето налазиха влака в буквалния смисъл. Баща им отзял и спи, майка им някъде зачезна и те щъкат ли щъкат. Добре че добрите хора (единият от тях изглеждаше доста подозрително с хилядите пиърсинги и кубинките и другите подобни аксесоари, но нека не сме подвластни на предразсъдъци) във вагона им запречиха пътя иначе кой знае до къде щяха да стигнат. И те тогава се разврещяха. И после как да обичаш малки деца. Само врещят и не си изяждат хляба.
Тъй значи, тръгваме от Карлсруе към Фрайбург, спим при Ивайло, на другия ден - Швейцария и Дунав.
След посещението на извора, пак се прибираме при Ивайло да му спим в къщата.
След това си хващаме пътя за на север. Пренощуваме в Карлсруе, като междувременно уважаваме рожденденното парти на Светла (друга женичка на Димана, която има нещо миленско в себе си. Дуд, където и да идеш само жени около теб. Само да спомена, че когато Светлето проверяваше дали всички сме се събрали вече, първо се увери, че Димана е там и чак след това се увери за присъствието на приятеля си.) ииии…. на другия ден Kьолн.
Накратко: KA - FR - CH (FR) - KA - K
Ивайло ни посрещна като добър домакин, връчи ни ключовете за къщата и замина да играе футбол. След кратка гавра с гардероба му и деликатно ровичкане из нещата на Симба/милканко/брат му. Вариантите за изтъпяване в тази насока постепенно се изчерпват и напускаме скромната квартирка на Моневи в търсене на други по-интересни неща за правене, като например позиране на фона на Фрайбург от едно хълмче, което с малко фантазия може да мине за местното Аязмо.
/>Eau de Cologne
Супер Сташо ми нервничи по телефона. Къде сме? Кога ще пристигнем? Не знам. Колко пъти вече съм му обяснявала вече, че на стоп положението винаги е “В колко успея да дойда”. Някъде на десетото му обаждане вече наистина сме в Кьолн. И двете двойки пристигаме по горе-долу едно и също време, но ни стоварват в двата противоположни края на града, а той никак не е малък, но ние с Нина за никъде не сме се и разбързали. Виждаме я катедралата (а именно там ни е масовата среща с нашия домакин Рена и със Супер Сташо, който твърдеше, че е взел влака, но както винаги имам съмнения че си го е прелетял разстоянието като примерен Супер герой), така по груба преценка нямаме повече от 20 минути път пеша.
Рена е много щастлива. Ще ви водя горе на катедралата. Нагоре към камбанарията се вие тясна и стръмна стълбица, на която едвам се разминават двама човека, след нея следват още по-клаустрофобични коридори. Дъннн. Удря една от камбаните и заглушава въпроса на Рена “Как се казва това на български?” Даннн. Кънти вторият удар и си запушваме ушите. Малка тренировка за концерта довечера.
Още малко стъпала нагоре и пак сме на светло… а долу целият град като архитектурен макет.
Супер Сташо пак ми звъни. Аз му казвам на катедралата, той седи пред гарата. Супер герой без GPS.
P is for Portishead
Оставяме си раниците у Рена и почти веднага потегляме към концерта. Още от спирката се вият тълпи с хора, някакви чичковци размахват билети, опитват се да ги препродадат. Мечо отдавна се е отказал от идеята да продава този на Ивайло, ще си се възползва. Влизаме, а залата е вече пълна. Пред мен всичко е немци със среден ръст 2 метра. С какво ги хранят тия хора!? Опитвам се да се промъкна напред, лекичко и с финес. И успявам де, не ми е за първи път. пък и с моя скромен ръст, едва достигащ 1.70 не изглеждам заплаха за никого. Мисля си че другите ме следват, но в един момент се оглеждам, близо съм до сцената и всред тълпа от непознати. Димана ми звъни:
Къде си?
Отпред.
Не те виждам. Подскачам. Виждаш ли ме сега?
Не. Виждаш ли сцената?
Да, но Нина нищо не вижда и ще търсим друго място.
ОК, аз оставам тук. Мястото е добро.
Хубаво. Айде до после.
Излиза някаква никому неизвестна групичка - Kling Klang, за които всички бяхме единодушни, че не са най-оптималния вариант за подгряваща група. Това, естествено, ги превърна в материал за изтъпявка след това. Приключиха си безславно 45-минутното почти изцяло инструменталното изпълнение и си обраха крушите.
В паузата решавам да мина още съвсееем мъничко напред. Струва ми се, че от групичката пред мен се носи българска реч. След известно колебание решавам все пак да ги заприказвам.
Абе ти не си ли от Майнц? ме запитва едното от момичетата.
Спомних си веднага следната история свързана с нея:
Разгърнала съм си в някаква лекция един от ония тефтери дето на крайните страници имат карта… я на света, я на Европа, я на България. От скука явно ме е хванала носталгията и съм на картата на България. Съзерцавам си я тихо и кротко. Зад мен обаче седи един румънец, приятел на това момиче. Развълнувано я сръчква. Това България ли е? Ами България е, обаче аз не усещам нищо, а продължавам да си медитирам върху картата. Добре, че Невена все пак не е ръб като мен и ме заприказва след като професорът реши, че е говорил достатъчно и ни пусна да си ходим. И ако това е случайност? Аз се радвам, че с кого имам да си споделя изживяванията по време на концерта, след като изгледите да намеря Димана, Мечо, Нина и Сташо клонят към нула.
Светлините в залата угасват и в същия момент блясва преливащото в 3 P. Portishead. Third. Няколко цветни лъча се гонят в пространството над сцената и музикантите. Бет си изчаква търпеливо интрото на Silence и запява първите строфи от песента. Звукът е кристален. А гласът е точно такъв какъвто сме свикнали да го чуваме, само дето този път е на живо и е още по-въздействащо. Но истинската агония на умиращия космонавт все още не е започнала. За сега си е обикновена тъга, все още има надежда.
Групата продължава по съдържанието на новия албум с Hunter. После малко ретро звучене. Mysterons. И вече всеки присъстващ е спечелен от познатото. Дори тези, които не са слушали Third са заинтригувани и вече няма връщане назад. The Rip е посрещната с повечко ентусиазъм от предните две нови.
И каква е първата ни асоциация като се спомене Portishead? Много ясно, че Glory Box. Ако някой ми каже друго, мога силно да се осъмня. Всички сме се зарибили първо с тая песен. Емблематична си е. Култова. Това е от ония песни, които ако не те грабнат, няма какво друго да го направи. Само лекичко да ти минат покрай ушите и вече са трайно в съзнанието и преди да си се усетил си припяваш… Just give me a reason to love you… Just give me a reason to be… a woman. Слушали сме я хиляди пъти, но кой ще се възпротиви Бет да ни я повтори още един път. Ей така, заради доброто старо време.
Разновесието между стари и нови песни ненатрапчиво си остана постигнато до края. Както и това между по-лежерното и по-твърдо звучене на отделните песни. Някъде беше споменато, че диференцирането между стари и нови песни го постига и светлината. На новите виждаме синьо-зеленото с леки виолетови нюанси осветление, докато на старите визуализацията е по-естествена. Черно-бели кадри на видеостените и ярката жълта светлина допълват топлото ретро-усещане. Не знам колко камери имаше инсталирани на различни места по сцената но всеки един от музикантите можеше да се види от няколко различни перспективи. Например пръстите, които играят по клавира или ударите на чинелите.
На мен двата ми любими момента са почти акустичното изпълнение на Wandering Star, доста по-спокойно от оригинала и изпълнението на Threads, която не знам дали само на мен така ми се счу или наистина завърши с I’m dying… И не просто завърши. Тази крехка женичка го крещеше с все сила. И звучеше толкова на място…
Живея физически, умрял съм духовно, ако един известен творец от края на 20ти, началото на 21ви век ми позволи да го цитирам.:)
Извличаше всеки тон с такава увереност, като в някакво трансцедентно състояние. И само минути след това, когато се опита да каже нещо на любимата публика я гледаш толкова несигурна и миличка, сякаш не знае, че преди малко е държала в плен всяка една жива душица в залата.
А да и не запали нито една цигара: или ги е спряла или се съобразява със забраната за пушене на обществени места в провинция Nordrhein-Westfallen.
Adrian Utley, Geoff Barrow и двамата гост-музиканти също бяха невероятни. Съжалявам, че ще ги спомена само в едно изречение поименно. Имат нелеката задача да останат в нечия сянка.:) Всеки един от суперлативите по-горе е посветен и на тях.
13 + 3 на бис иии… край. Човешката маса бавно се изтегля към изходите и от вече поразреденото множество изскача Димана. Това беше най-якия концерт, на който съм била. Мечо също не закъснява и отзивът му не е по-различен. Супер Сташо е още по-доволен, защото някаква мацка му танцувала много предизвикателно. Единствената критика дойде от Нина поради липсата на Only You.
Денят е неделя, часът е около 23, Нина има да хваща влак в 4, нямаме пари в брой студено е и понеже държавата е Германия, опциите са малко. Трябва ни сравнително топло място близо до гарата, където има кафе и приемат плащане с карти. След консултация с нашия експерт по следконцертни нощни разходки из големи градове, стигаме до единодушното решение да се бутнем в McDonalds и афтърпартито се вихри на много високо ниво.:)
Deutschlands gr?nes Herz
След концерта групичката ни бавно и сигурно се разпада и всеки си поема по пътя да си ходи дома. Само Мечо не се съобразява с всеобщата тенденция и си хваща пътя за Йена да се гледа с Иван.
Аз имах нужда малко да забавя темпото, пък и бях на работа два дни, през които с шефа ми ни бяха вкарали в адския куест, но се справихме. И понеже на третия ден вече не му трябвах, пък ей я къде е Йена, я да взема да се метна до там.
Все още имам още някаква остатъчна умора, която на моменти ме разколебава, но хващам стопа по-бързо отколкото очаквам и въпреки скептицизма на Мечо по обяд съм в това китно източногерманско градче.
Провинция Тюринген, наричат я “зеленото сърце на Германия”. За мен е очарователна и си оправдава напълно името. Но е и много тъжна. Хората я напускат. Няма работа. Едни отиват да работят в съседните по-богати провинции, други направо по някакви чужбини. Какъвто беше случая с единия човечец, който ни качи от Йена за Ваймар на другия ден. Той всъщност беше за някакво село преди Ваймар, но се зариби да ни закара до на Гьоте селото, за да си пробва GPS-a в позната обстановка преди да замине на другия ден с все колата, жената, децата за Дания.
Какви добри хорица имало по тия земи. И са много комуникативни, сравнявайки ги с тия в “старите” провинции.
Мечката от два дни е в Йена и не е мръднал от стаята на Иван. Играе някакви малоумни игрички в нета. Иван учи за изпити и му е все тая кой му е на гости и изобщо сам ли е в тая стая или не.
Мечо, хайде да тръгваме най-накрая.
Чакай, че много задобрях и ако сега спра ще умра.
Чакам те още 5 минути и тръгвам без теб.
Их мааму значи, дойде и развали дисциплината. Виж и на Иван пречиш, а толкова добре си живеехме…Айде тръгвай, така няма да видиш яките места.
Еми хубаво. Аз ще си пия чайче на балкона и ще си чета книжка, докато се наканиш, Мечо.
Общежитието е в подножието на планината, на мен ми напомня на някаква идилична хижичка. Чист въздух и зеленинка. Толкова имах нужда от точно това. Да си отзея без никой да ме занимава със себе си и без никой да очаква аз да го занимавам с нещо интересно.
Мечо 2 часа ме мота с “Чакай, само да ме убият”. Стигна 22ро ниво и накрая умря. С което се почна другата препирня: кой ще се обажда на Хелга да й кажем че ще й ходим на гости. (Между другото къщата й се намира насред полето. В нищото) Час по час звъним на Димана.
Ама, Дуда, кажи му… Дуда, кажи й… Тя някак си успява да ни усмирява от разстояние.
Дуд, той ще се обади ей сега. Само не го притискай. ми казва уверено сестра ми.
И след около 20 минути и изкачване на едно хълмче, което е едно от “яките” места, които Мечката ме заплашваше, че без него няма как да видя, той все пак звъни на Хелга, но нея я няма там, само телефонният й секретар. Който много се затъжи за нея, може да му звъни да й слуша медения гласец.
Вечерта ги зарибих с изповед.ком… най-накрая и аз да зарибя с някаква тъпня. А те бяха така добри да не ме будят, когато заспах на леглото на Иван, а просто да ме изтъркалят от него на походното легло, където се предполагаше да спя всъщност.
Плановете да ходим до Im Escherode, Аполда пропадат, затова ще посещаваме Ваймар.
Аз там си имам двама съученици. Със Сашо става някаква разминавка, защото по времето, когато вече сме във Ваймар, той записва песни в Йена. С Владо имаме малко повече успех. Измъкваме го от тях, недоял си кексчето. И с неговото любезно съдействие опознаваме градчето и околностите му.
Мечо има идея за културно мероприятие вечерта: ще ме води на планетариум. А за него от значение е, че това е именно ето този планетариум.
Като бяхме в Карлсруе на рожденденното парти на Светла, с Нина се бяхме засилили да търсим билети за концерт на Massive Attack, по възможност в Амстердам. Като споделихме на Кольо за намеренията ни, той отбеляза “Много бохемски живот водите.” И аз нали мисля в перспектива за литературните си творения, ми дойде гениалната идея за заглавие на пост. Нещо бохемско ще да е. А като ти пуснат в планетариума вместо дежурното образователно филмче, концерт на Queen, мисля че и формулировката си дойде от само себе си. Колкото до филмчето, беше все едно изпаднах в дупка във времето. Спомних си видеокасетите с концерти на баща ми от едно време, с тази разлика че този път ми го прожектираха на огромния купол над нас.
Втората ми вечер в Йена. Дъжд. И Сашо се появи. Оле, от кога не съм го виждала… брадясал, с повече коса отколкото си го спомням и… много гръндж. Вървяхме си нагоре по хълма под един чадър. А то валеше ли валеше…
И… повече повествование няма вече… след това вече си се прибрахме да си почваме семестъра. Имаше и други приключения, но за тях друг път. Сега за стигналите до края, една песничка на Влатко Стефановски, която от както й обърнах внимание, много ме развълнува. Легна ми на сърцето, нали съм си скитник.:)
Пустелиja
Патувам со денови , по разни друмови
Скитам по села и градови
Срекавам и гледам луге секакви
Со приказни тажни, и весели
Немам многу роднини, приjатели
Случаjно сум овде, немам планови
Имам доволно за jадене и пиене
И звезди доволно за броене
Факам пустелиja
Во земjа Вид-виделиjа
Барам лек, барам магиja
Бегам од поганиja
Фильан, фильан човек сум jас
Зар е важно име, биографиja
Не ти знам политика, религиja
Ме води мапа во срце скриена.
Факам пустелиja
Во земjа Вид-виделиjа
Барам лек, барам магиja
Бегам од поганja
Пустелиja во душата
Пустелиja, пуста останала…
Видов по пат триста циркузи
Што се човек нема да измисли
Шарени лажки со опашки
За да избега од себе си
Факам пустелиja
Во земjа Вид-виделjа
Барам лек, барам магиja
Бегам од поганja
Поминав и под виножито
Поминав сито и решето
Не пражуваj каj бев, что правев
Ке ти кажам, ке те излажам
На който поста му идва много дълъг, може да си гледа работата. Вашите пък са много кратки.
