Live For The Touch
Sunday, July 13, 2008
След концерта седнахме на пейките, за да изчакаме тълпите да се поразредят. Exit music (for a film). Гледаме движещото се множество пред нас и си даваме време да осъзнаем какво точно се е случило, да уеднаквим версиите, защото бяхме на различни места и сме имали различни изгледи. Videotape. Превъртаме в съзнанията си всичко, отначало, песен по песен. Един след друг повтаряме:
Искам пак, искам пак.
Димана ми звъни. Timing is everything. Опитвам се да й разкажа какво точно съм видяла. Думите обаче не ми достигат да й направя достоверна възстановка на концерта.
Абе всичко много яко, Дуд, ама защо така си припаднала.
Е как без това, аз така си изживях моя катарзис, за да си посрещна това събитието с ясно съзнание. Като силно и рязко ужилване, което ми събуди сетивата. Като памучето с йод върху ожуленото коляно, споменът за което ще ми напомня да внимавам повече.
The Gloaming. Сцена на открито. Опъната черна тента отгоре. От нея се спускат необичайно продълговати прожектори. Блеснаха някъде между 20:32 и 20:58 местно време. Окъпаха сцената и първите редове в ярка светлина и дадоха началото на съществетана част от концерта. Това бяха двата пъти, когато си погледнах часовника. Повече не го направих до края. Просто времето нямаше значение. Казват, че свирили 2 часа и 15 минути. Вярвам им.
Оставям дъждът да се стича от косата ми по ризата. Все едно е слънчево зайче и не може да остави никаква следа след себе си.Том Йорк си допя каквото беше започнал:
Sorry about the rain, but this is a Radiohead gig.
Следващите му включвания с говор бяха някаква закачка заради една не съвсем настроена китара, обяснения за предишния им концерт в Берлин и поздрав за подгряващите. Които ако не му бяха приятели, с които прави кавъри, можеш да си помислиш, че ги натовари. Ако става дума всъщност, не знам за какво си нареди китариста при положение, че и неговото пиано на едно от първите песни звучеше доста странно.
Дъждът си дава малка почивка и точно си мисля, че сега няма какво да подкрепи изпълнението на There there и светлините по сцената започват да премигат така сякаш там вали.
Колкото повече се стъмнява, толкова по-ясни стават цветовете. Вече са осветени и хората много по-далеч от сцената. Никога не съм предполагала, че концерт на Radiohead може да е толкова жив. Чорлав хахо с червените панталони и раздърпаната риза. Weird fish. “Eмо”, дето свирил на хармоника, пък всъщност искал на китара, ама те не му давали. Anyone can play guitar! Брат му. Kитарист и барабанист, за които нямам истории, но Цецо може да направи нещо по-въпроса. Всички. 5. Том не отсъпва по мултиинструменталност на “емото”: клавиши, струни, микрофон, палки. Bangers and mash.
You and whose army. Имах чувството, че ще се прекатури от столчето си пред пияното, защото се беше се надвесил към публиката. На някоя от другите песни с пиано акомпанимент тръгна да си оправя слушалките защото нещо му опъваха и си обърка интрото. Чатна си главата в стърчащия микрофон за наказание и си започна песента отначало.
Jigsaw falling into place в зелено.
Idioteque: подивяла светлина. Точно така съм си представяла винаги една идиотека.
My iron lung и Paranoid android: на тези пеем толкова добре, че дори в хор е вярно и в един глас. Без репетиции, с ръководител. National anthem: браждящо стържене от някакъв странен транзистор, като радиоточките в училище.
Акустичното мотивче на Street spirit. Небето си сдържаше емоциите до последно за точно тия 5 минутки, в които си се разплака отново. Разбирам го напълно какво му беше.
Както ми беше казал Рости преди много години, ехее, на 16тия ми рожден ден:
Това е тежка музика… за към 2-3 часа през нощта. Помнят се такива неща.
The Trickster. На спирката предвидихме придвидливостта… на една по-следваща Мартин заприкзва някакви сънароднички. Бях забравила колко е общителен.
Прибираме се на пръсти в стаята в хостела, за да не будим съквартирантката азиятка, която незнайно защо хейтнахме и не комуникирахме с нея. Fitter Happier. Go to sleep. Мушваме се послушно в пухкавите като облачета легла като малки деца. Stop whispering… Nice dream.
Sail to the moon.
Radiohead is my top artist.
След концерта седнахме на пейките, за да изчакаме тълпите да се поразредят. Exit music (for a film). Гледаме движещото се множество пред нас и си даваме време да осъзнаем какво точно се е случило, да уеднаквим версиите, защото бяхме на различни места и сме имали различни изгледи. Videotape. Превъртаме в съзнанията си всичко, отначало, песен по песен. Един след друг повтаряме:
Искам пак, искам пак.
Димана ми звъни. Timing is everything. Опитвам се да й разкажа какво точно съм видяла. Думите обаче не ми достигат да й направя достоверна възстановка на концерта.
Абе всичко много яко, Дуд, ама защо така си припаднала.
Е как без това, аз така си изживях моя катарзис, за да си посрещна това събитието с ясно съзнание. Като силно и рязко ужилване, което ми събуди сетивата. Като памучето с йод върху ожуленото коляно, споменът за което ще ми напомня да внимавам повече.
The Gloaming. Сцена на открито. Опъната черна тента отгоре. От нея се спускат необичайно продълговати прожектори. Блеснаха някъде между 20:32 и 20:58 местно време. Окъпаха сцената и първите редове в ярка светлина и дадоха началото на съществетана част от концерта. Това бяха двата пъти, когато си погледнах часовника. Повече не го направих до края. Просто времето нямаше значение. Казват, че свирили 2 часа и 15 минути. Вярвам им.
Оставям дъждът да се стича от косата ми по ризата. Все едно е слънчево зайче и не може да остави никаква следа след себе си.Том Йорк си допя каквото беше започнал:
Sorry about the rain, but this is a Radiohead gig.
Следващите му включвания с говор бяха някаква закачка заради една не съвсем настроена китара, обяснения за предишния им концерт в Берлин и поздрав за подгряващите. Които ако не му бяха приятели, с които прави кавъри, можеш да си помислиш, че ги натовари. Ако става дума всъщност, не знам за какво си нареди китариста при положение, че и неговото пиано на едно от първите песни звучеше доста странно.
Дъждът си дава малка почивка и точно си мисля, че сега няма какво да подкрепи изпълнението на There there и светлините по сцената започват да премигат така сякаш там вали.
Колкото повече се стъмнява, толкова по-ясни стават цветовете. Вече са осветени и хората много по-далеч от сцената. Никога не съм предполагала, че концерт на Radiohead може да е толкова жив. Чорлав хахо с червените панталони и раздърпаната риза. Weird fish. “Eмо”, дето свирил на хармоника, пък всъщност искал на китара, ама те не му давали. Anyone can play guitar! Брат му. Kитарист и барабанист, за които нямам истории, но Цецо може да направи нещо по-въпроса. Всички. 5. Том не отсъпва по мултиинструменталност на “емото”: клавиши, струни, микрофон, палки. Bangers and mash.
You and whose army. Имах чувството, че ще се прекатури от столчето си пред пияното, защото се беше се надвесил към публиката. На някоя от другите песни с пиано акомпанимент тръгна да си оправя слушалките защото нещо му опъваха и си обърка интрото. Чатна си главата в стърчащия микрофон за наказание и си започна песента отначало.
Jigsaw falling into place в зелено.
Idioteque: подивяла светлина. Точно така съм си представяла винаги една идиотека.
My iron lung и Paranoid android: на тези пеем толкова добре, че дори в хор е вярно и в един глас. Без репетиции, с ръководител. National anthem: браждящо стържене от някакъв странен транзистор, като радиоточките в училище.
Акустичното мотивче на Street spirit. Небето си сдържаше емоциите до последно за точно тия 5 минутки, в които си се разплака отново. Разбирам го напълно какво му беше.
Както ми беше казал Рости преди много години, ехее, на 16тия ми рожден ден:
Това е тежка музика… за към 2-3 часа през нощта. Помнят се такива неща.
The Trickster. На спирката предвидихме придвидливостта… на една по-следваща Мартин заприкзва някакви сънароднички. Бях забравила колко е общителен.
Прибираме се на пръсти в стаята в хостела, за да не будим съквартирантката азиятка, която незнайно защо хейтнахме и не комуникирахме с нея. Fitter Happier. Go to sleep. Мушваме се послушно в пухкавите като облачета легла като малки деца. Stop whispering… Nice dream.
Sail to the moon.
Radiohead is my top artist.
